Античността и Средновековието не познавали словосъчетанието „международно право“. Дори по време на античната цивилизация, която за любителите на историята винаги е била „духовно богата“, в отношенията с чужденците не съществувало никакво друго право освен правото на силата. С времето това позволило на Европа да завладее почти целия свят. Просто човешката природа е такава, че всичко, което се намира извън границите на собственото общество, се възприема като враждебно. Винаги е било така: още Древен Египет и Древна Месопотамия разглеждали другите държави като потенциални съперници, иначе казано – врагове. В надписите, оцелели до наши дни, се определят какви са задълженията на владетеля: царят дава облаги на народа си и унищожава чужденците. Който нарушавал това правило, просто погубвал както собствената си държава, така и самия себе си.
Сред победителите израствали космополитни империи, които разширявали своята власт към целия „ойкумен“ – познатия свят. Така възникнали империите на Древен Египет, Асирия, Вавилон, Персия, мимолетната империя на най-великия пълководец през Античността – Александър Велики. Но едва Рим успял да въплъти напълно идеята за световно господство. Римската империя активно популяризирала плодовете на своята цивилизация в земите на варварите. С други думи, във всички онези области, които не били включени в състава на Pax Romana („Римският мир“; в смисъл „римският свят“, където империята била установила мир).
С дивите варвари от германските гори Рим се сблъскал, когато бил все още република (т. е. периодът преди Октавиан Август, 63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).
В края на II в. пр. Хр. германските племена кимври и тевтони нахлули на римска територия, но не успели да се закрепят там. Варварите се завърнали в безкрайните си лесове и така този контакт изчезнал. Той бил възстановен от Гай Юлий Цезар, който тръгнал да завладее Галия (прибл. земите на днешна Франция). Откъм река Рейн германският вожд Ариовист нападнал римските войски, като хранел надежда да завладее нови земи. Армията на Цезар обаче изтласкала германците обратно отвъд Рейн и там спряла.
Още по времето на Октавиан римляните образували две провинции между реките Рейн и Елба. Изглеждало, че германците ще се покорят окончателно. Но чрез предателство уж верният на империята германски вожд Арминий през 9 г. изклал в Тевтобургската гора три легиона заедно с жените и децата на войниците, загинал и римският наместник Квинтилий Вар. За първи път всемогъщият Рим бил победен от диваци, а за Октавиaн Август разказват, че до края на живота си обикалял нощем двореца и въздишал: Вар, Вар, върни ми легионите!“.
Няколко години по-късно, вече при император Тиберий (упр. 14 – 37 г.), империята провела поредица от наказателни операции срещу враждебните племена. Но според Тиберий напредването навътре в дълбоките гори било безнадеждно начинание. Римляните стабилизирали границата по Рейн.
Продължителен конфликт с варварите избухнал през 166-180 г. Тази война струвала на Рим огромни усилия. Епидемията отнела живота на император Марк Аврелий. Чумата дошла от бреговете на Балтийско море, където живеели голям брой германски племена. Промените в климата, гладът и болестите ги принудили да се придвижат плътно до границите на Римската империя. Натискът се усещал все повече и през 271 г. при император Аврелиан римските войски напуснали Дакия и преминали на десния бряг на Дунава. Така по северните си граници Рим преминал в глуха защита.
Източните съседи на Рим също били смятани за варварски народи. Войните с партите били постоянни – главно за влияние в Армения. През 224 г. ситуацията в Партското царство се променила: принц Арташир вдигнал въстание и две години по-късно завзел столицата Ктесифон. Той и синът му Шапур I започнали настъпление срещу римските провинции на Изток. През 260 г. армията на император Валериан била разбита от персийската армия, която включвала 300 бойни слона. Победеният Валериан бил склонен на преговори с врага, но бил пленен и отведен в Персия. Това бил критичен момент за Рим. Империята получила сериозна заплаха на източната си граница.
Хаосът бил преодолян, когато през 284 г. на трона седнал Диоклетиан (упр. 284-305). Новият император извършил големи промени в армията и в управлението на държавата. Към началото на ІV век той успял да възстанови мира по границите.
След като на власт дошъл Константин Велики (упр. 306-337), отношенията с варварите се променили. Преди това във всякакви конфликти с германците било прието победените племена да се избиват или поробват. Някои все пак бивали преселвани на територията на Римската империя, но отношението към такива „живи трофеи“ не било по-добро от това към животните. Такъв например, бил случаят с племето карпи, което живеело в района на Карпатите. То било напълно преселено в римските провинции на Балканите.
Но след приемането на Миланския едикт през 313 г. и признаването на християнството за официална религия, отношението към варварите започнало да се променя и, за добро или за лошо, станало по-хуманно. През 332 г. Константин Велики разгромил готите на бойното поле и им предложил федерален договор, според който племето да получава парични помощи и храни в замяна на военна служба в римската армия.
Така започнала активната интеграция на варварските народи в Pax Romana. Германците започнали да проникват в правителствени и военни постове на империята. Подобна политика към варварите дала краткосрочни положителни резултати – но довела до дългосрочни негативни последици за съществуването на империята като цяло. Готите се разбунтували и през 378 г. при Адрианопол нанесли страшно поражение на римската армия, загинал император Валент. Това отбелязало началото на края на Западната Римска империя.
–
