Мнозина са чували за най-елитната войскова част в армията на Наполеон Бонапарт – Старата гвардия. Но каква е била тя в началото, когато все още не е била „Стара гвардия“, и как се формирала?
Европейската кавалерия, която векове наред била основната сила на монархиите на континента, в края на ХVІІІ век преживявала трудни времена. В зората на Новото време възродената пехота изместила конницата от водещата роля във военното дело. До началото на Войната за испанското наследство (1701-1714) проблемът се задълбочил с подобряването на пехотната тактика и въвеждането на втулковия щик, който позволил на обучените пехотинци да отблъскват конни атаки без особени затруднения – образувайки полкови, батальонни и даже ротни карета. Кавалерията вече не можела сама да решава изхода на битката и често играела само второстепенна роля, като помагала на пехотата да изпълнява поставените задачи.
В тези условия нараснало значението на леката кавалерия, чийто спектър на приложение както на бойното поле, така и като цяло върху театъра на военните действия, бил много по-широк от този на тежката ударна кавалерия (кирасирите, от „кираса“ – нагръдна броня), чиято основна цел оставала да пробие редиците на врага. Леките конници – хусари, казаци, улани и различни нередовни отряди, станали неразделна част във всяка военна машина от онова време.
На фона на другите изпъквал един вид кавалерия, наричана конни егери, конни шасери или конни стрелци. Егерските части възникнали в пруската армия като отговор на пандурските и граничарски формирования на австрийците. А още през ХVІІ век във Франция се появили драгуни – първоначално качена на коне пехота, които през следващия век се превърнали в най-масовия тип кавалерия. Конните шасери били леки драгуни, вид егери, качени на коне.
При Стария режим във Франция били сформирани 12 конно-егерски полка (половината от тях били преобразувани от драгунски), носещи названията на провинциите, където били разположени. В тези полкове по-слабо се чувствал благородният, аристократичен дух на френската кавалерия – а ниските разходи за униформи и поддържане на такива полкове ги направили много привлекателни за новото революционно правителство след кланетата от 1789-1794, наречени „френска революция“. За младата френска република конните егери се превърнали в истинска находка, тъй като конницата в революционните войски била доста малобройна.
Характерно за републиканските армии било решителното преобладаване на пехотата, тъй като войските се попълвали главно за сметка на принудителни набори, а онези смелчаци, които доброволно влизали в армията, по правило не били достатъчно богати, за да имат кон. На хартия ситуацията била закърпена криво-ляво, но реалното състояние на кавалерийските полкове било плачевно: често значителна част от личния състав на кавалерийския полк дори нямали коне за езда, а общото ниво на подготовка на ездачите било под всякаква критика. Политиката на правителството за борба с аристократите лишило армията от значителна част офицери и сержанти, което мигом повлияло върху на бойните качества на войските.
Независимо от това, на фона на други кавалерийски полкове, шасерите изглеждали по-добре, особено след като при Стария режим службата в такива части се смятала за не особено почетна. За 10 години, от 1789 до 1799-та, броят на полковете конни егери се удвоил; през януари 1796 г. броят на личния състав надвишил 20 хиляди саби. По този начин конните егери станали най-многобройният тип кавалерия в републиката, надминавайки както своите „колеги“ хусарите, така също драгуните и кирасирите.
Освен това, конните шасери били най-използваният тип кавалерия. Генералите съзнателно пазели кирасирите, драгуните и дори хусарите, а егерите изпълнявали повечето кавалерийски задължения. Те извършвали патрулна и аванпостна служба, провеждали разузнаване и фуражировка, правели бързи набези и атаки, противодействали на вражеската конница, като прикривали маневрите на армията. В боя тяхната роля също не се свеждала до просто съзерцание: шасерите постоянно действали по фланговете, опитвайки се да обкръжат противника, от време на време се спешавали за битка на неравен терен, атакували вражески колони и артилерийски батареи.
Не е изненадващо, че много блестящи френски пълководци и офицери произлезли от конните егери – достатъчно е да се споменат Мюра, Монбрюн, Груши, Коленкур и дори легендарният храбрец Ласал, паднал при Ваграм (1809). Чак до 1815 г. тези кавалеристи постоянно участвали в битки, защото понякога ескадроните на един полк били разпръснати на няколко фронта едновременно – на Рейн, в Италия и дори в Египет.
Именно сред шасерите генерал Наполеон Бонапарт събрал отряд конни водачи („гидове“) – първото подразделение на бъдещата Стара императорска гвардия. В него влизали най-смелите и храбри войници, чиито задачи включвали не само защитата лично на командира и неговия щаб, но и участие в битки. В знаменитото сражение при Маренго (1800) неочакван удар на малък отряд гидове дори спомогнал да се обърне хода на битката. А в египетския поход (1798–1801) те неведнъж надделявали над по-многоброен враг.
С идването на власт на Наполеон гидовете се превърнали в Рота конни егери от гвардията на консулите – а след това се разраснали до пълноценен полк. Не бива обаче да се мисли, че Наполеон бил загрижен само за съдбата на гвардията – големи промени очаквали цялата армия, особено кавалерията, чиито бойни качества категорично не задоволявали Първия консул. Конните егери ги чакали нови реформи, дълги учения и още по-ярка слава по бойните полета на Европа.
А засега Старата гвардия все още била твърде млада.
–
