Ацтеките изградили империята си върху развалините на могъщата някога държава на толтеките – която била победена от по-енергичните, макар и по-некултурни варвари от север. Историците смятат, че през ХІІІ век ацтекската армия не надвишавала няколкостотин бойци. Те използвали не само по-прости и елементарни оръжия в сравнение с вражеските племена, но и специална тактика. Тя се състояла преди всичко в маневрената война. Вождовете извършвали бързи нападения срещу съседни племена, за да отвлекат жени, които отначало у ацтеките били „дефицитни“. После воините се оттегляли с плячката си и се укривали на островите сред езерните простори в Централна Америка.
Всеки, комуто се налага да воюва с по-силен враг, не може да мине без военна хитрост. И ацтекските командири комбинирали маневрените атаки, основани на изненадата от нападението, с психологическа война. Измамата на врага бил често срещан похват. Предводителите, които умеели да заблудят врага и по този начин да спечелят някакво предимство, били високо ценени. Например, в полевите битки такава техника като фалшивото отстъпление станала широко разпространена. При това в „паническо бягство“ се втурвали не отделни воини, а цели отряди. Целта била да примамят врага, окрилен от успеха си, в капан. Всеки ацтекски воин имал по няколко помощника, въоръжени със здрави въжета от лиани. Обикновено битката се разкъсвала на няколко отделни двубоя: боец срещу боец. Когато врагът бивал съборен, слугите на воина се нахвърляли върху него, бързо го омотавали във въжетата и замъквали пленника в тила.
Главната цел на ацтеките във войните била не толкова да убиват враговете, колкото да ги пленяват. Пленниците им трябвали, за да бъдат принасяни в жертвата на техните идоли, в съответствие с каноните на примитивната им, дива и жестока религия.
Съдбата на такива пленници била типична – те били полагани върху жертвени олтари в близост до храмовете, където свирепите жреци разрязвали гърдите им с каменни ножове, изтръгвали бързо сърцата и ги показвали пред очите на все още живата жертва – а после трупът бил захвърлян заедно с отсечената му глава надолу по стъпалата на храмовете-пирамиди (това е показано нагледно в прочутия филм на Мел Гибсън „Апокалипто“).
Тези ужасни „дарове“ бивали принасяни на идолите, за да изпращат дъжд по земите на ацтеките и да им дават победи в битките. Ето защо във военизираното общество на ацтеките особено се ценели бойците, които умеели да вземат най-много пленници. Това било считано за изключително важно с оглед процъфтяването на цялата държава.
Интересно е, че ацтеките хитрували не само в битките с врагове, но и пред лицата на собствените си идоли. Те се опитвали да защитят своите тотеми от влиянието на идолите на чуждите племена. С диверсионни цели в съседните градове под маската на търговци били изпращани жреци, които да навредят на местната религия. Те разпространявали слухове, които трябва да убедят тамошните жители в безпомощността на тяхното божество. Разказвали, че трябвало да се очакват ужасни беди, тъй като „боговете“ им били загубили силата си. Така духът на противниците бивал подкопан. Методът действал безотказно почти 200 години, докато на мексиканска земя се появили белите конкистадори, които сложили край на дивашките и кошмарни обичаи.
Когато превземали вражески град, ацтеките обикновено запалвали главния му храм. Целта била не само да лишат местния идол от „дома“ му, но и така сигнализирали на другите ацтекски отряди, които разбирали: базата на врага е превзета, можете да атакувате. Врагът също виждал, че градът му е обхванат от пламъци. Това означавало, че защитниците просто няма къде да се оттеглят, нито откъде да очакват подкрепления и нови оръжия. Битката приключвала и започвали преговори с цел предаване на пленници за изтръгване на сърца, както и за плащане на данъци.
Не било трудно да се победи психологически сломен враг. Самите ацтеки и околните племена вярвали във всякакви знамения. Понякога суеверията се раждали от дреболии,а в основата им лежали многобройни легенди, които жреците и уважаваните старейшини на племената знаели. Например, индианците смятали конкистадорите за пратеници на „боговете“ заради техния бял цвят на кожата, както и заради огромните в техните очи кораби, наподобяващи дървени храмове, способни да се движат по вода.
Добре обмислената система от бойни сигнали, възприета във войската на ацтеките, също допринасяла за психическото потискане на врага. Археолозите, разкопали древни храмове в Централна Америка, са открили странни глинени черепи с размерите приблизително на два юмрука. Отначало изглеждало, че тези находки са служили на ритуалните обреди на жреците на индианците. Но по-късно учените разбрали, че това са незаменими оръжия във военните действия. С помощта на такива черепи ацтекските воини надавали т. нар. „свирене на смъртта“.
При този звук стотици воини се втурвали към противника, уверени в неизбежната победа. Те не мислели за броя на враговете, тъй като вярвали, че свирят хилядите души на бойци, загинали в миналото – а сега те атакуват заедно с живите ацтекски воини, за да им помогнат за разгрома на врага. Ефектът от психическата атака бил удивителен – малцина противници можели да удържат позициите си, когато заехтявало смъртоносното свирене. Мнозина побягвали още преди наближаването на ацтеките.
Самите ацтекските военачалници не оставяли нещата на самотек, а грижливо подготвяли търсения ефект в съзнанието на врага. Малко преди избухването на военните действия, в лагера на врага били изпращани разузнавачи. Те разпространявали „тайно“ новината за „възкръсналите мъртъвци“, които пак били дошли на служба при ацтеките. В часа на битката врагът вече добре знаел: ще трябва да се бие не само с обикновени воини, но и с множеството духове на мъртвите, призовани от ацтекските жреци.
–
