Днес парковете се считат за неразделна част от градската среда. Това обаче не винаги е било така. Традицията на парка като открито обществено пространство за отдих датира от ХІХ век. А най-напред имало градини (декоративни).
Паркове и декоративни градини се устройват в градовете от древни времена. Това обаче били предимно територии, затворени за обикновените хора, съставляващи едно цяло с дворци, къщи и други сгради. Да имаш собствена декоративна градина било символ на власт, висок статус и богатство. Достатъчно е да си спомним легендарните „висящи градини“ на Семирамида (които, всъщност, не „висели“, а били разположени на етажи-тераси) във Вавилон, признати за едно от Седемте чудеса на света.
По-късно, по време на Ренесанса, Италия развила култура за организиране на градини в регулярен стил. Те били разпространени към дворците и къщите и съдържали не само зелени площи, но и многобройни постройки, скулптурни композиции, фонтани и ландшафтен дизайн, пълен със символика. Поддържането на ансамбъла в работен и представителен вид през цялата година било трудна задача и скъпо удоволствие.
Регулярните паркове се отличавали със симетрична композиция, многобройни прави алеи, цветни лехи и изкуствени езера с правилна форма. Растенията се засаждали в геометрични фигури. Създавали се различни визуални ефекти чрез дървета, цветни лехи и фонтани, подредени в каскади. В пещери, лабиринти и скулптурни композиции били зашифровани митологични мотиви. Такава градина била предназначена да символизира идеалите на Античността и на Ренесанса като неин наследник. Един от най -известните примери за италиански регулярен парк са градините „Боболи“ в непосредствена близост до двореца на Медичите във Флоренция.
От Италия традицията на регулярния парк се пренася във Франция в края на ХV и началото на ХVІ век. Един от първите примери там били градините на двореца Фонтенбло – с фонтани, цветни партери, особено засаждане на дърветата и изкуствена пещера. В епохата на барока традицията достига своя връх именно във Франция. Най-впечатляващият пример са градините на Версай, създадени по заповед на Людовик XIV като част от дворцово-парковия ансамбъл. Те били място за развлечения: тук се провеждали представления и концерти, организирали се веселби с фойерверки.
Традицията на регулярния парк достигнала върха си в Англия през първата половина на ХІХ век. Например, за подрязване на дървета и храсти се предпочитали форми на екзотични животни и сложни геометрични фигури. Противниците на този стил развили друго направление – т. нар. пейзажен парк. Ако регулярният, с неговата проверена симетрия и идеални тревни площи, провъзгласявал победата на човека над природата, то новата традиция на пейзажния парк обявявала за истинно само онова парково изкуство, което не може да бъде разграничено от природата. Големият пейзажен парк трябвало да имитира природата или селската местност. В същото време и да си остане подреден. Този пасторален пейзаж бил концептуално на половината път между дивата природа и цивилизования характер на града. Във Версай Мария-Антоанета дори създала зеленчукова градина.
От средата на ХVІІІ век се появили първите примери, когато дворцовите градини започнали да се отварят за широката публика. Така жителите на Мадрид получили правото да посещават парка „Буен Ретиро“, разположен при двореца на крал Филип IV. Такива примери обаче все още били редки.
Ръстът на градското население в Европа и Северна Америка, подхранван от индустриалната революция през 19 век, довел до влошаване на градската екология и увеличаване на социалното напрежение. Лишени от достъп до природата и принудени да извършват рутинна работа в тежко производство в продължение на много часове всеки ден, хората очевидно се нуждаели от място за отдих и развлечения. В някои американски градове били организирани платени градини, където човек имал възможност да си почине от градската суета. Вярно е, че не всеки можел да си позволи такова удоволствие.
Така, постепенно, хората стигнали до идеята за обществени паркове. Имало и такива, които били скептични към новия тип обществено пространство. Критиците твърдели по-специално, че парковете скоро ще бъдат унищожени от вандали. На практика обаче случаите на вандализъм били редки.
Един от първите паркове, специално построени за обществено ползване, бил Birkenhead в Ливърпул, открит през 1847г. Той бил планиран като място, където измореният градски жител можел да подобри физическото и психическото си здраве. Скоро този пример бил последван от Париж и Ню Йорк.
Постепенно градските обществени паркове били признати от чиновниците. През 30-те години те вече се схващали като място за развлечения. В парковете започнали да се появяват атракциони, детски и спортни площадки, магазини и кафенета. В средата на 1960-те години самата концепция за зона за отдих в града била преразгледана. Общественото пространство, подходящо за развлечения и отдих, започнало да обхваща не само обекти като паркове, но и улици, покриви и тераси, насипи и пусти места. Всяко открито пространство придобило потенциална рекреационна стойност.
Днес стойността на парковете и градините като обществени места за отдих е неоспорима. Тяхното съществуване е регулирано и търсено по целия свят.
–
