юни 14, 2020
384 Views

„Абсолютната“ монархия

Автор:

Многократно в различни исторически монографии, статии, предавания и т. н. Може да се прочете или чуе фразата „абсолютна монархия“.

По принцип хората се пристрастяват към клишета и шаблони, защото това ги освобождава от необходимостта да мислят и правят собствени изводи. Това особено се отнася за исторически явления и личности. Т. нар. „абсолютизъм“ е такъв исторически шаблон. Обикновено той се използва по отношение на европейските монархии, особено на западноевропейските страни с монархически традиции, които традиции са основани върху древното германско обичайно право.

Едни от най-разпространените определения за „абсолютизма“ са от типа на следното: „Абсолютизъм“ (от латинското absolutus – безусловен, неограничен) – държавна система в Западна Европа в късния етап на доиндустриалната ера, характеризираща се с отказ от представителните институции и пределна концентрация на властта в ръцете на монарха”. Приблизително това се повтаря с хиляди монографии, популярни книги и учебници. Къде са неточностите в тази дефиниция?

Да започнем с това, че не е имало никакъв „отказ от институции“. В еталонната „абсолютна монархия“ на „краля-слънце“ Людовик ХІV никой не се е отказвал нито от Генералните щати, нито от парламента.

„Най-абсолютния“ от френските монарси, Людовик XIV. Снимка: Уикипедия

Природата на кралската власт била тройна. Нейният характер се определя от три черти: християнска, феодална и „романска“.

Първа черта: „най-християнският крал“. Така започват да се наричат ​​царете на франките още след кръщението на Хлодвиг (466-511) и църковната коронация на първия крал от династията на Каролингите, Пипин Къси (714-768). Кралят на франките бил свещена фигура и трябвало да посвети царуването си в служба на Църквата, да използва властта, за да утвърждава единствената истинна християнска вяра, защото отговарял за спасяването на душите на своите поданици. Той приемал причастие като епископ и получавал епископски почести.  Обаче не коронацията го правела монарх – а самият той бил избран от Бога още по рождение. Светият обред само затвърждавал легитимността на кралската власт.

Втора черта: „кралят, нашият господар“. По този начин поданиците наричали монарха, следователно той заемал най-високата стъпка във феодалната йерархия, защото йерархичната васална стълбица водела към подножието на трона. Всички сеньори били или васали на краля, или васали на негови васали.

Трета черта: „Ваше величество”. Франциск I (1515-1547) става първият монарх, когото наричали „Ваше величество” – титла, присъща дотогава само на императорите на Свещената Римска империя. Така се подчертавало равенството на френския монарх с императора. В същото време луксът на кралския двор растял и придворните ритуали се усложнявали. Скоро под влиянието на идеите на италианския Ренесанс се утвърдила концепцията за държавата като единно общо тяло, чиято естествена глава е кралят. Той посвещавал себе си на държавата. Това се отразявало в нарастващата театрализация на ежедневието на монарха.

Какви правомощия имал френският монарх? Те били доста обширни: да върши справедлив съд (с право на помилване); да обявява война, да влиза във военни съюзи, да сключва примирия и договори; да издава закони и укази без ограничения; да сече монети, да събира данъци и такси; да дава благороднически титли и да създава чиновнически длъжности. Принципите на кралската власт били утвърдени в основните закони на кралството.

Основният принцип бил непрекъсваемост на монархическата власт, при това само по мъжка линия. Тази приемственост се изразявала във формулата: „Кралят е мъртъв. Да живее кралят!”, която показвала, че кралската власт не е била прекъсната нито за секунда. Символично е, че канцлерът – дясната ръка на монарха, никога не носел траур за краля.

Вторият най-важен принцип бил законността на краля. Веднага след като суверенът умирал, законният му наследник (най-възрастният от роднините от мъжки пол, родени в законен брак) автоматично се превръщал в крал, независимо, че коронацията и помазването все още предстоели.

Принципът на неотчуждаемостта на кралския домейн (личните кралски имоти) означавал, че той не може да се разделя между братята на краля. Смятало се, че кралят получава домейна като зестра при сключване на брак с държавата и можел да използва доходите от него – но не и да се разпорежда със самия домейн.

Така кралят имал повече отговорности, отколкото права. Той не бил автократичен владетел като източен деспот, а крал според Божията воля, закон и обичай. И тези обичаи били истинските господари на държавата. Те били непоклатими и свещени, защото зад всеки от тях стояла древна традиция. Да се наруши тя означавало да се наруши божествения закон.

Съответно френският монарх бил абсолютен и едновременно ограничен. Можел да си позволи всичко – но само в рамките на закона. Самият той не можел да бъде съден и в този смисъл стоял над закона – но и не можел да го заобиколи във взаимоотношенията със своите поданици. Той не можел да промени реда за наследяване, да отчуждава държавни земи, нямал право да лишава поданиците си от живот, свобода или собственост, нямал право да налага неутвърдени от парламента данъци, да затваря и екзекутира без съд когото и да било. Кралят имал законодателна инициатива, но трябвало да координира всеки закон с представителните органи – парламент и Генерални щати.

Съответно, в съзнанието на французите въобще не съществувало равенството: „крал = закон“, от който уж следвала известната теза за „най-абсолютния“ от френските монарси, Людовик XIV: „Държавата – това съм аз“. Така става ясен смисълът на прочутата фраза на крал Франциск І Валоа (упр. 1515-1547): „Господи, колко тежка е тази корона, за която си мислех, че е твоят дар за мен!“ 

 —

loading...
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu