Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му Филип II, обикновено се споменават известната фаланга на сарисофорите – копиеносците с дълги до 6 метра копия-сариси, и царската конна гвардия на хетайрите, но това били само отделни елементи от победоносната македонска войска. Много по-важна била способността на върховните военачалници на Македония да възприемат всичко ново и напредничаво във военното дело, като заимстват чужд опит и изобретяват свои похвати. Типичен пример за такъв творчески подход е историята на агрианите – варвари, станали надеждна опора на Александър в неговия източен поход.
В средата на ІV в. пр. Хр. единствено северната граница на Македония (с територията на днешната република Северна Македония) била сравнително спокойна. Там живеели пеони – група племена между илирите и траките, които бързо се елинизирали под натиска на гръцките градове. Пеоните, както и македонците, враждували с илирите и траките – което ги правело естествени съюзници. Далновидната политика на Филип II превърнала фактически земите на пеоните в македонска провинция, а най-преданите съратници на царя от племето на агрианите успешно били включени в македонската армия.
По-късно царят на агрианите Лангар лично се срещнал с Александър, когато той минавал през земите на пеоните и му помогнал срещу неговите врагове. Александър благодарил на агрианския цар и продължил делото на баща си, като сформирал в армията си отделен отряд от хиляда агриани.
По своето въоръжение, снаряжение и тактика аграните най-вероятно са били пелтасти – род войска, наречена така заради характерния щит „пелта“ във форма на полумесец, носен от тракийските копиехвъргачи. Службата в армията на Филип II вдъхнала у агрианите почит към дисциплината и точната военна организация – което изгодно отличавало тези войници от другите леко въоръжени варвари.
Техните копия за хвърляне – дротици, често се допълвали от къс меч или нож, подобен на гръцкия меч (други го смятат за тракийски) „махайра“ със специфичен агриански колорит.
В Азия Александър първоначално взел около хиляда агриани, което било значително по-малко от корпусите на траките и илирите, които наброявали 6-7 хиляди воини.
Постепенно агрианите си спечелили гръмка бойна слава. Още от първата голяма схватка на македонския цар с персите при Граник (334 г.) те навсякъде действали с неизменна смелост, ярост и успех: за 8 години походи от Мраморно море до бреговете на Ганг нямало нито един случай да се провалят, колебаят или просто да изразят недоволство. При това поведението им контрастирало изгодно дори с това на самите македонци – много от които мечтали да се върнат по своите домове, а не да се бият до края на дните си. Агрианите, които се намирали в чужда им среда, не изразявали такива волнодумства и на последния етап от индийския поход на Александър се оказали много по-надеждни и дисциплинирани от старите македонски ветерани.
Гениалността на Филип II и Александър се състояла в разбирането, че силата на армията се състои не толкова в силата на една част или даже род войска, колкото в успешното им съчетаване и комбиниране. Използвайки предишната военно-теоретична и военно-практическа традиция на гърците, богатия си личен опит и завладените ресурси, македонските царе успели да създадат най-модерната военна машина на своето време. Важно място в нея заемала леката пехота, към която в Гърция традиционно се отнасяли с пренебрежение.
Сама по себе си фалангата на Александър била гръбнакът на бойния строй – а главният удар се нанасял със силите на кавалерията, която обхващала строя на врага. Леката и средната пехота едновременно свързвали фалангата с конницата, прикривали фланговете на фалангата и подсилвали атаката. Обикновено сражението започвали прашкарите и стрелците с лък, още повече, че персийците били майстори на боя от разстояние. Всичко това обаче изисквало високо ниво на организация и взаимодействие, което е може би основната тайна на победите на Александър и неговите пълководци.
В този контекст агрианите били особено важна част от армията, защото съчетават най-доброто от „варварските“ и „културните“ методи на водене на война. Преди битка те по правило били разположени на десния фланг – заедно с пехотната гвардия на аргираспидите и конните хетайри.
Но истински незаменими агрианите се оказали не в големите битки, а в „малката война“. Те участвали в особени експедиции и малки походи по личната заповед на Александър. За около 10 години походи агрианите 16 пъти ходили „на специална задача“, където се отличили блестящо. Съвременните западни изследователи често сравняват агрианите с командоси или дори с руския „спецназ“ – което е само частично вярно, но дава ясна представа колко специфични са били техните тактики на общия фон. Отрядите им били по-подходящи не за линейни битки, а за операции по фланговете, засади, лъжливи отстъпления и бягства, поддържане на собствените комуникации и разрушаване на вражеските и т. н. По време на поход такива войски били незаменими и много по-полезни от тежката пехота.
Но за формирането на части като агрианите са необходими редица условия и неуморна, постоянна работа по сплотяването им. Ала не всеки ден се раждат пълководци като Александър. Така агрианските „командоси“ постепенно изчезнали от бойните полета на елинизма.
–
