Още

    Агрианите – „командосите“ на Александър Велики

    Когато става дума за армията на Александър Македонски и баща му Филип II, обикновено се споменават известната фаланга на сарисофорите – копиеносците с дълги до 6 метра копия-сариси, и царската конна гвардия на хетайрите, но това били само отделни елементи от победоносната македонска войска. Много по-важна била способността на върховните военачалници на Македония да възприемат всичко ново и напредничаво във военното дело, като заимстват чужд опит и изобретяват свои похвати. Типичен пример за такъв творчески подход е историята на агрианите – варвари, станали надеждна опора на Александър в неговия източен поход.

    Александър Македонски в битката при Иса, детайл от мозайката в гр. Помпей. Снимка: Уикипедия

    В средата на ІV в. пр. Хр. единствено северната граница на Македония (с територията на днешната република Северна Македония) била сравнително спокойна. Там живеели пеони – група племена между илирите и траките, които бързо се елинизирали под натиска на гръцките градове. Пеоните, както и македонците, враждували с илирите и траките – което ги правело естествени съюзници. Далновидната политика на Филип II превърнала фактически земите на пеоните в македонска провинция, а най-преданите съратници на царя от племето на агрианите успешно били включени в македонската армия.

    По-късно царят на агрианите Лангар лично се срещнал с Александър, когато той минавал през земите на пеоните и му помогнал срещу неговите врагове. Александър благодарил на агрианския цар и продължил делото на баща си, като сформирал в армията си отделен отряд от хиляда агриани.

    По своето въоръжение, снаряжение и тактика аграните най-вероятно са били пелтасти – род войска, наречена така заради характерния щит „пелта“ във форма на полумесец, носен от тракийските копиехвъргачи. Службата в армията на Филип II вдъхнала у агрианите почит към дисциплината и точната военна организация – което изгодно отличавало тези войници от другите леко въоръжени варвари.

    Макеодинската фаланга със сариса. Снимка: Уикипедия

     

    Техните копия за хвърляне – дротици, често се допълвали от къс меч или нож, подобен на гръцкия меч (други го смятат за тракийски) „махайра“ със специфичен агриански колорит.

    В Азия Александър първоначално взел около хиляда агриани, което било значително по-малко от корпусите на траките и илирите, които наброявали 6-7 хиляди воини.

    Постепенно агрианите си спечелили гръмка бойна слава. Още от първата голяма схватка на македонския цар с персите при Граник (334 г.) те навсякъде действали с неизменна смелост, ярост и успех: за 8 години походи от Мраморно море до бреговете на Ганг нямало нито един случай да се провалят, колебаят или просто да изразят недоволство. При това поведението им контрастирало изгодно дори с това на самите македонци – много от които мечтали да се върнат по своите домове, а не да се бият до края на дните си. Агрианите, които се намирали в чужда им среда, не изразявали такива волнодумства и на последния етап от индийския поход на Александър се оказали много по-надеждни и дисциплинирани от старите македонски ветерани.

    Гениалността на Филип II и Александър се състояла в разбирането, че силата на армията се състои не толкова в силата на една част или даже род войска, колкото в успешното им съчетаване и комбиниране. Използвайки предишната военно-теоретична и военно-практическа традиция на гърците, богатия си личен опит и завладените ресурси, македонските царе успели да създадат най-модерната военна машина на своето време. Важно място в нея заемала леката пехота, към която в Гърция традиционно се отнасяли с пренебрежение.

    Сама по себе си фалангата на Александър била гръбнакът на бойния строй – а главният удар се нанасял със силите на кавалерията, която обхващала строя на врага. Леката и средната пехота едновременно свързвали фалангата с конницата, прикривали фланговете на фалангата и подсилвали атаката. Обикновено сражението започвали прашкарите и стрелците с лък, още повече, че персийците били майстори на боя от разстояние. Всичко това обаче изисквало високо ниво на организация и взаимодействие, което е може би основната тайна на победите на Александър и неговите пълководци.

    Агриански воин. Снимка: Уикипедия

    В този контекст агрианите били особено важна част от армията, защото съчетават най-доброто от „варварските“ и „културните“ методи на водене на война. Преди битка те по правило били разположени на десния фланг – заедно с пехотната гвардия на аргираспидите и конните хетайри.

    Но истински незаменими агрианите се оказали не в големите битки, а в „малката война“. Те участвали в особени експедиции и малки походи по личната заповед на Александър. За около 10 години походи агрианите 16 пъти ходили „на специална задача“, където се отличили блестящо. Съвременните западни изследователи често сравняват агрианите с командоси или дори с руския „спецназ“ – което е само частично вярно, но дава ясна представа колко специфични са били техните тактики на общия фон. Отрядите им били по-подходящи не за линейни битки, а за операции по фланговете, засади, лъжливи отстъпления и бягства, поддържане на собствените комуникации и разрушаване на вражеските и т. н. По време на поход такива войски били незаменими и много по-полезни от тежката пехота.

    Но за формирането на части като агрианите са необходими редица условия и неуморна, постоянна работа по сплотяването им. Ала не всеки ден се раждат пълководци като Александър. Така агрианските „командоси“ постепенно изчезнали от бойните полета на елинизма.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови