Бъдещето на човечеството: автократия или олигархия?

За човешката история има различни възгледи. Днес е най-разпространен материалистичният, който се разделя на 2 аспекта: или марксисткият – който разглежда историята предимно от икономическа и материална гледна точка (икономиката е „базата“), а всичко друго е вторично („надстройка“), или абстрактният – според който всичко, свързано с човека, е абсолютна природна случайност; тоест, съвсем произволно и безцелно.

Но за човешката история има и друг възглед – теистичният. Интересна е съпоставката между тях. Материалистичният аспект на възгледа за историята ни е добре известен, защото беше господстващ по време на господството на марксистката материалистическа идеология върху една част от света. Днес господства там, където господства демократичната идеология.

Затова е любопитно да разгледаме теистичния възглед за човешката история, който е познат доста по-малко.

Според теистичното схващане, историята на човечеството представлява велик процес между религиозни идеи за Доброто и Злото. В това схващане на човека е възложена роля, сравнима с тази на член на разузнавателна мрежа. Разликата е, че божествената мрежа подготвя мащабно действие за трансформиране на света. Всеки отделен член знае само това, което трябва да знае, за да изпълни конкретната си задача и да живее личния си живот. Цялостният замисъл на операцията е разумно скрит от редовите сътрудници – за да се избегне общ провал. Само центърът знае крайната цел – в този случай този център е на Небето.

Според теистите, човек е избран за велики неща и самият той добре усеща това призвание. Затова и всеки човек е оригинален по свой начин. Това не изключва равенството пред Бога. Но това, че хората са равни пред Бога, не означава, че са еднакви.

Още от времето на Френската революция от ХVІІІ век материалистите пропагандират идеята за единството на човечеството. И това единство трябва да бъде прокарвано на всяка цена.

В името на този напредък се извършват революции, преврати, радикални реформи, основават се над-държавни формирования, насърчават се различни глобалистки проекти – от либерални до комунистически. В тези проекти главно е премахването на националните държави като пречки за това единение на човечеството, защото го разделят. Това схващане е най-добре развито в известния труд на Фридрих Енгелс „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ – където се разглеждат начините за унищожаване на тези социални институти.

Проблемът е, че в историята никога не е имало единно човечество – затова и никой не знае какво представлява то. Досега единението на човечеството си остава мечта – при това доста разрушителна. В името на това единение са водени войни, избухвали са революции и са пролети морета от кръв, като са разрушавани религиозни, политически и културни традиции.

Постигането на единството на човечеството – наречено днес „глобализъм“, се поставя като самоцел. Предполага се, че след постигането на тази цел ще изчезнат всички противоречия и хората ще заживеят щастливо. Тоест, това е някогашният „интернационализъм“ на комунистическата идеология под ново название. И също, както някога комунизмът издигаше в култ материалното задоволяване на човека като гаранция за неговото щастие, това материално задоволяване се издига като самоцел и днес.

За да се постигне тази цел, се поставя за цел смесването на различните етнически, национални и религиозни общност. Но, както забелязват мнозина, смесването на различните цветове в крайна сметка дава кално-сив, еднакъв, униформен цвят. Това напоследък служи като материал даже за много филми-антиутопии на Холивуд като „Матрицата“, „Елизиум“, „Гатака“ – да не говорим за класическите литературни антиутопии „1984“ и „Животинска ферма“ на Дж. Оруел и „Този прекрасен нов свят“ на О. Хъксли. Както е известно, творците нерядко изпреварват както философите, така и реалността в своите художествени прогнози.

В реалността, поне досега, никога и никъде не е имало положително общочовешко единство. Има само една такава метафора – Вавилонската кула. Но дори нейният строеж (многозначително!) завършил с катастрофа, защото хората, макар да били „обединени“ в едно цяло, просто говорели на различни езици. Случайно или не, но сградата на днешния Европейски парламент, според замисъла на архитекта, е алюзия именно на Вавилонската кула – така, както я изобразяват ренесансовите художници.

Но ето, че и днес политици и философи отново ни призовават към „единство“ на цялото човечество като някаква добра, позитивна цел. Обаче нали, за да имаме единно човечество, така или иначе, някой трябва да го управлява? Без управление всяка една общност, независимо дали се касае за малко селце или за цялото човечество, неизбежно ще рухне и ще се разпадне.

И така, кой ще управлява бъдещото глобално човечество след неговото евентуално обединение? Досега формите за управление, които са практикуване в човешката история, са 2.

Първата е автокрация (монархия): управление, упражнявано от един човек,  – това може да е главатар, вожд, крал, цар, император, диктатор и т. н.

Втората е олигархат (аристокрация): управление на група хора, които притежават необходимите ресурси, за да вземат властта.

И двете форми могат да се прикрият с демократически покров. „Демокрация“ означава буквално „народна власт“, но в реалността целият народ няма как да управлява. Дори днешна Швейцария, където референдумите са почти ежедневие, си има правителство – защото съществуват стотици и хиляди ежедневни въпроси, заради които не може да се събира всеки ден цялото население.

Така се получава дилема, която трябва да бъде разрешена от бъдещето. Колкото повече автократичната власт се отдалечава от традиционната монархия – толкова повече ще зависи от различни олигархични групи. А колкото по-силна е борбата вътре в олигархията, толкова по-вероятно е властта да премине към една личност и да възникне автокрация. Какво ще избере човечеството – предстои да видим.