През V век на Британските острови нахлуват германските племена англи, сакси и юти. Започва англосаксонското завоевание на Великобритания. Нашествениците преодоляват съпротивата на местните келтски племена – бритите, и създават през VІІ век т. нар. „Седем кралства“ или Хептархия: Уесекс, Есекс, Съсекс, Кент, Източна Англия, Нортумбрия и Мерсия. След като изтласкали романизираните брити, германците започнали да установяват нов ред в своя „нов дом“.
Тези т. нар. „тъмни векове“ въобще не са „тъмни“, защото тогава започва християнизирането на нова Британия: запазени са достатъчно хроники, по които може да се възстановят събитията от тази епоха. Поетичният епос също ни дава сведения за социалния и духовен свят на тогавашните хора, както и за емоционалната атмосфера, в която са живеели; особено поемата „Беоулф“.
На първо място завоевателите донесли на Британските острови германската съседска община – марка. Техните големи селища в Англия обикновено се състоели от около сто двора. Всеки двор включвал от 2 до 10 къщи, като площта на всяка била 40-60 квадратни метра. Покривът на правоъгълната къща, традиционна за преселниците от континенталната част на Европа, се поддържал от дървени стълбове.
Англите, саксите и ютите, подобно на всички германци, усвоявали завзетите земи, като издигали имения с ограда от заострени колове – палисада. До всяка къща имало стопански постройки: конюшни и кошари за добитъка, складове, навеси и понякога работилници.
Въпросът за разпределението на земята се решавал от краля (rex). Членовете на общността, родовите старейшини, дружинниците и обикновените воини получавали своите парцели „хайди“ (един хайд бил равен средно на 48-50 хектара).
Трябва да се каже, че титлата „крал“ за ранносредновековна Англия е много условна. Това бил най-успелият, благороден и богат воин от племето, който живеел в по-просторно имение от всички останали; което, обаче, явно не достигало за кралската титла, както я разбираме днес.
Свободен селянин (кърл) получавал хайд, но това не било просто отделно парче земя, а няколко ивици, разпръснати в полето. За да се изорат такива земи, били необходими поне двойка волове и тежък плуг. Ливадите, водите и горите били общи.
Трябва да се отбележи, че до VІІІ век земята се разпределяла приблизително поравно. Всеки родов старейшина – „ърл“, притежавал имение от 40 хайда. Кралските дружинници получавали имения от поне 5 хайда. На въпроса за земята се обръщало голямо внимание, понеже още от римско време Британските острови били известни със своята плодородна почва. Затова тук селското стопанство било силно развито.
Най-разпространената земеделска култура в ранносредновековна Англия бил ечемикът. Отглеждали също овес, пшеница и ръж; леща, грах, круши и ябълки. В някои случаи животновъдството било по-изгодно, защото биковете и кравите, както и свинете и овцете, били сравнително евтини. Имало всички благоприятни условия добитъкът спокойно и в големи количества да пасе по просторните английски ливади. Към ІХ век една овца струвала приблизително пет грама сребро. Конете, обаче, били скъпо удоволствие за англосаксонското семейство.
Всички важни въпроси от живота на общността били решавани на общоселско събрание под председателството на старейшина. Окръгът, който обединявал няколко общини, провеждал по-голямо събрание с участието на дванадесет от най-богатите и уважавани членове на общността – танове.
Свободните сакси били не само орачи и скотовъди, но и военно опълчение, наричано „фирд“. Във всяко семейство имало оръжие: главата на семейството винаги членувал във фирда. По същество, това била многочислена войска, която можела да застраши не само врага, но и самата кралска дружина. По този начин обикновените членове на общността били един от най-важните компоненти на обществото в ранносредновековна Англия. Те се обличали съвсем просто: панталони, туника, куртка или наметало.
Варварските сборници закони, наричани „правди“, и ранносредновековният епос ни дават подробна картина на нравите и обичаите в Англия от онази епоха. Германското общество живеело в условията на постоянна война: кралят (главният воин) водел дружината си в битките, решавал важни въпроси на народни събрания, раздавал правосъдие. Като следвали примера на Карл Велики, в Англия се появили „елдормени“ (аналог на графовете), които извършвали дейности от името на краля. Този ред тепърва щял да се развива и усъвършенства векове наред. Ако обаче обърнем внимание на законовите паметници на англосаксите, ще видим интересни характеристики. Това са Законите на Етелберт (около 600 г.), Законите на Алфред Велики (около 893 г.) и Законите на Ателстан (925-939 г.).
Освен нормите на обичайното право и глобите за кръвно отмъщение, законите на Етелберт поставят на първо място наказанието за посегателство върху църковната собственост. 12-кратният размер на глобата за кражба на материални активи от църква бил доста сурова мярка, особено за новопокръстените германски племена; но явно с хора, току-що излезли от състояние на дивачество, не можело другояче. Пак добре, че не бивали наказвани със смърт…
Глоби за кръвно отмъщение има и в юридическите паметници от X век: мигрантите-викинги от Скандинавия, които постоянно нахлували в Англия, също се нуждаели от постоянна и строга интеграция. Но дългата история на социалните конфликти между „кърловете“ и „ърловете“ (обикновените хора и знатните) и тяхната диференциация (в кралствата имало няколко категории полусвободни и роби) принуждавала кралете да налагат строги ограничения на кръвното отмъщение, което било обичайно в тогавашното близко минало.
Като цяло Англия до началото на норманското завоевание (1066 г.) преминавала през етапа на формиране на феодални отношения – и главното разделение в обществото било между свободни и несвободни.
В пълна степен кралската власт и ред се оформят в Англия към началото на X век. Постепенната централизация започва при Алфред Велики (849-899). Именно той започнал да се нарича „крал на Англия“ – държава, чието единство тогава все още било твърде условно.
–
