През 214 г. пр. н. Хр. римляните обсадили сицилийския град Сиракуза в опит да получат стратегически контрол върху острова. Пълководецът Марк Клавдий Марцел повел флот от 60 квинкиреми – римски военни кораби с 3 реда гребла (всяко гребло се задвижвало от 5 гребци, оттук и названието на кораба „quinquiremis“, от quinque „пет“ + remus „гребло“» ), през Месинския проток и атакувал фронтално, докато втората част от армията напредвала по суша. Но когато примката около града се затегнала, могъщата римска армия се изправила пред неочакван противник: Архимед.
Балистите, измислени от Архимед, громели настъпващата конница. В морето специално съоръжение „нокътят на Архимед“ вдигал цели кораби от водата и ги разбивал на парчета сред крещящите от ужас роби-гребци. Елипсовидни вдлъбнати медни огледала концентрирали слънчевите лъчи и подпалвали корабите от разстояние. Така обсадата продължила цели 2 години, като се превърнала в епична битка между грубата военна сила и научната изобретателност.
Оръдие с чаша вода
По време на тази обсада Архимед създал разрушително оръдие, което било в състояние да запалва кораби на разстояние от 150 метра. За целта трябвало само… медна тръба, гърне и канче с вода!
Устройството било измамно просто: медна тръба се нагрявала върху огън и жарава, вътре в нея се поставял кух керамичен снаряд, по-просто казано – гърне. Когато тръбата се нажежавала достатъчно, в нея зад снаряда сипвали малко вода. Тя мигновено се изпарявала и изстрелвала гърнето към настъпващите кораби. При удара керамичният снаряд се разтрошавал и рапръсквал запалителни вещества върху дървения кораб.
И до днес парното оръдие на Архимед е обект на разгорещени спорове. Но екип от Масачузетския технологичен институт успя да построи работещ и изключително ефективен модел, използвайки оригиналното описание на оръдието. След успешното изпитание там изчислиха, че техният метален снаряд с тегло 450 грама е изстрелян с кинетична енергия, два пъти по-голяма от силата на картечница М2 от 50-ти калибър. Снарядът бил насочен директно в кална стена – но можел да прелети на разстояние 1200 метра.
И всичко това само с половин чаша вода.
Вихреният катапулт
Катапултите са доста стари бойни машини.
Подобно на съвременните оръжия, имало много видове катапулти за различни цели. Въпреки, че по филмите показват обикновено балисти и мощни катапулти, използвани от гръцките и римските войски, в Китай направили малък катапулт, който можел да поразява целта с изключителна точност: „сюанг-фенг“ или „вихрен катапулт“. Описан е в трактат на пълководеца Ли Цзин от епохата на династията Тан (618-907 г.).
Подобно на снайперна пушка, вихреният катапулт действал в стил „един изстрел – една смърт“. Бил на колела и достатъчно малък, за да може бързо, като вихър да се придвижва с коне около бойното поле (оттук и названието му), докато се определи целта. Това давало на вихрения катапулт стратегическо предимство пред по-тежките катапулти и требушети, които макар да нанасяли големи щети с един изстрел, изисквали много време и усилия за маневриране и зареждане.
Бомбените котки
През 1530 г. майсторът-оръжейник Франц Хелм от Кьолн написал военно ръководство за провеждане на обсади. Барутът тъкмо започвал да влияе върху бойните действия и благодарение на това книгата станала популярна. Ръководството на Хелм включвало описания на всевъзможни видове бомби.
Сред другите методи той съветва обсаждащите армии да намерят котка от обсадения град. Към нея било необходимо да привържат бомба. Теоретично погледнато, котката трябвало да се върне в дома си, там да се взриви и да изгори целия град. За същата цел били подходящи и гълъби.
Няма исторически доказателства някой поне веднъж да се е опитал да приложи на практика тази оригинална идея на Хелм. Но ако това станело, най-вероятният резултат щял да бъде изгорелият лагер на самите обсадители.
Тройната аркобалиста
Изобретена и усъвършенствана по времето на антична Гърция и Древен Рим, балистата по същество представлява гигантски арбалет, монтиран на каруца. Но дъгата й не се огъвала както при обикновения арбалет. Вместо това, между усукани въжета се пъхали дървени лостове. Лостовете се завъртали и намотавали въжета, които опъвали краищата на дъгата.
Това било много мощно оръжие, но на китайците не им стигал само един лък. Те искали три наведнъж. Еволюцията на многолъковата аркобалиста била постепенна – тя започнала от династията Тан с арбалет, който използвал два лъка за допълнителна мощност. Хроники от този период показват, че този лък можел да изстреля къса желязна стрела (наричана по-късно „болт“) на 1100 метра, което е три пъти по-далеч от другите обсадни арбалети.
Така се стигнало до идеята за три лъка в аркобалистата – която идея била осъществена по времето на монголската окупация на Китай.
