През Х-ти век маджарите (унгарците) се превърнали в Бич Божи за Западна Европа, също както техните предшественици, хуните.
Спускайки се покрай Черно море, те се натъкнали на България, където на два пъти разбили княз (тогава все още не цар) Симеон през 895 г. и опустошили Североизточна България.
В отговор на това Симеон се съюзил с печенегите, събрал огромна армия и нанесъл решаващо поражение на маджарите в дълга и жестока битка край река Южен Буг в днешна Украйна. Маджарите избягали в Панония и така се озовали в Централна Европа. Там обаче се съвзели и съседите им пропищели от тях – те нападали на малките си, бързи коне, стреляли с отровни стрели, пленявали хора за продажба в робство, разорявали църкви. В Германия всяко от племената – саксонци, франки, баварци, начело със своя вожд-херцог, се стараело да се откупи, без да се грижи за съседите си.
През 918 г. херцогът на саксонците – Хайнрих, който по-късно получил прякора „Птицеловец“, бил избран за германски крал. Той сключил примирие с унгарците за 9 девет години и използвал това време, за изгради по границата с тях редица укрепени градове („бург“-ове).
Неговият син, Отон I (936-72), могъщ, неуморен лидер, напомнящ за Карл Велики, покорил всички други германски херцогства: Франкония, Бавария, Швабия (на югозапад), Лотарингия (днешните Холандия, Белгия и Северозападна Германия). Обединявайки силите на всички си васали, през 955 г. той нанесъл страховито поражение на маджарската орда.
Нападенията срещу Германия престанали. Големият успех на Отон му дал възможност да затвърди обединението на германските племена и да започне разширяване на границите на държавата си.
Най-близките до Германия разпръснати славянски племена на лютичите и сорбите не оказвали сериозна съпротива на германците. Но зад Одер, по неговия приток Варта, и в регионите около днешните Краков и Варшава полските племена започнали да се обединяват около князете от рода на Пястите.
Княз Мешко (Мечислав, 963-992) се борел упорито срещу германските маркграфове (наместниците на пограничните области „марки“), на които Отон бил възложил завладяването на земите отвъд река Елба.
Скоро, обаче, вниманието на Отон било отвлечено отвъд Алпите, към Италия. Той прекосил Алпите с голяма армия и в Павия, старата столица на племето на лангобардите, бил коронясан с т. нар. „желязна корона на Италия“ (в златната корона имало железен гвоздей от кръста на Голгота). Но той се стремял към Рим, към възстановяването на свещената империя – и в катедралата „Свети Петър“, облечен в дрехи на духовник, през 962 г. получил от ръцете на папата императорския венец.
Оттогава самият Отон I, синът му Отон II и внукът Отон III били заети повече в Италия, отколкото се занимавали с Германия.
В това време синът на княз Мешко и чешката княгиня Домбровка – полският крал Болеслав Храбри (992-1025), откупил от прусите тялото на загиналия в земите им епископ Адалберт, поставил ценните мощи на мъченика в катедралата на Гнезно и го обявил за покровител на Полша. А през 1000 г., когато в Европа много хора очаквали идването на Антихриста и края на света, император Отон III дошъл в Гнезно да моли за опрощение на греховете си до гроба на Адалберт, който приживе бил негов приятел.
Болеслав, въздигнат от императора в ранг на римски патриций, умело се възползвал от благочестието на Ото и невниманието му към интересите на Германия. По искане на императора папа Силвестър II назначил за архиепископ на Гнезно брата на Адалберт и отделил Полша като самостоятелна марка.
След смъртта на Отон ІІІ Болеслав напълно се отделил от Германия. Опитвайки се да създаде голяма западнославянска държава, той завзел Бохемия и Моравия, покорил славяните от Поморието (Померания) и дори започнал да превзема земите на източногерманската марка (днешните Силезия и Саксония). Но наследникът на Отон ІІІ – император Хенри II, в упорити битки освободил германските владения от поляците и ги прогонил от Прага.
През 1024 Болеслав постигнал триумф в своята политика: освен папата и императора, полските епископи също го коронясали за крал на Полша. Започнал възходът на полската държава.
Унгарците приели християнството почти едновременно с поляците. Поражението при Аугсбург променило радикално техния живот и настроения. Сега те трябвало да се ограничат в завладените от тях земи и преминали към уседнал начин на живот. През 1000 г. техният вожд Вайк (като християнин – Стефан) получил кралска корона от папа Силвестър ІІ.
Така геополитическата ситуация в Централна Европа постепенно придобивала познатите ни днес очертания.
