Широката публика узнала името на шотландския крал Макбет, след като този владетел станал главен герой в едноименната трагедия на Уилям Шекспир (между другото, мнозина смятат, че това е най-добрата негова пиеса). Английският класик представил Макбет като брутален узурпатор, на чиято съвест лежат убийството на добрия крал Дънкан и незаконното вземане на властта.
Всъщност, историята, разказана от великия драматург, е доста типична за онази далечна епоха (XI век). Тогава, както впрочем, и по-късно, пътят към властта често минавал през престъпления, предателства и дори убийства. Но що се отнася до крал Макбет, неговата историческа съдба далеч не съвпада с образа, който Шекспир изобразява, по-точно, с тълкуването на някои негови деяния.
Действието на шекспировата трагедия се развива в началото на XI век в Шотландия и Англия, които воюват за влияние над Британските острови. Сред пълководците на шотландския крал Дънкан с особена храброст се отличавал братовчед му Макбет, който неведнъж побеждавал ирландците и норвежците. Всички се възхищавали от неговата смелост и мъжество.
Веднъж пред Макбет се появили три вещици и му предрекли кралския трон. Оттогава той се преобразил, заслепен от възможността да получи цялата власт в кралството. Жена му, лейди Макбет, разпалвала неговото честолюбие и настоявала той с всички средства да си пробие пък към трона. Възползвайки се от престоя на крал Дънкан в замъка на Макбет, съпрузите-злодеи убили знатния си гост. После бил убит и велможата Банко, който заподозрял Макбет. За това престъпление обвинили синовете на Дънкан, които избягали в Англия. Но в крайна сметка наказанието настигнало както самия Макбет, така и съпругата му, която полудяла. В края на Шекспировата трагедия крал става синът на Дънкан, Малкълм. Такъв, в общи линии, е разказът на Шекспир.
Какъв, всъщност, е историческият Макбет? Ето редове от енциклопедиите: „Кралят на Шотландия Макбет (упр. 1040–57), както и неговият съперник, Дънкан I, е внук на крал Малкълм II. Отначало той вдигнал бунт срещу Дънкан и го убил в битка през 1040 г. при Дънсинан (в Пертшир), след което и управлявал енергично. Благородниците се възмущавали от неговата строгост. Един от тях, Макдъф, избягал в Англия и насъскал Малкълм, сина на Дънкан, да си отмъсти. Заедно с граф Сивард от Нортумбрия, те превзели през 1054 г. замъка на Макбет, Дънсинан“.
Това напълно опровергава версията на Шекспир. Оказва се, че Макбет бил крал, при това с пълно право – като внук на Малкълм ІІ. Той победил Дънкан и го убил в битка на 14 август 1040 г., което означава, че не може да се говори за тайно престъпление.
Какво всъщност представлявал убитият Дънкан I? При Шекспир това е благороден, побелял крал, който мъдро управлява държавата. Всъщност Дънкан бил млад (най-много с 4 години по-голям от братовчед си Макбет), а и управлявал доста посредствено.
Бунтът срещу неособено кадърен крал, който бунт да завърши с успех, не бил нито първият, нито последният в онази епоха. Слабо вероятно е такъв човек в такъв момент и по такава причина да бъде измъчван от жестоки угризения на съвестта, както Макбет в пиесата. Още повече, че получил държава в лошо състояние.
Шекспир някак „забравя“, че по време на 17-годишното си управление Макбет успял да направи много полезни неща. Под твърдата ръка на новия крал най-накрая Северна и Южна Шотландия се обединили. Била организирана система от военни патрули, които охранявали цялата страна и безкомпромисно въвеждали навсякъде закон и ред. Така Шотландия бавно, но сигурно се превръщала в единна държава със силна централна власт и здрави закони. Естествено, това не се харесвало нито на местните благородници, защото слагало край на размириците им, нито на английските съседи. Макбет се оказал силен и справедлив владетел.
Резултатът бил съвсем логичен. Синът на Дънкан, Малкълм Кенмор, с помощта на британците (или британците под прикритието на сина на Дънкан) събрал армия и нахлул в Шотландия. Макбет загинал в сражение против него при Лумфанан в Абърдийн през 1057 г. След това, както обикновено се случва, започнали да плюят победения. В действие влязла максимата: „Историята се пише от победителите“. Дори Църквата преминала на страната на победителя Малкълм и обявила Макбет за „син на дявола“ – макар той на времето си да правел щедри дарения за манастири и дори извършил поклонение в Рим.
Но защо Шекспир обрисувал в толкова мрачна светлина един невинен човек? Защо изобщо му трябвало да „рови костите“ на реална историческа личност, вместо да създаде измислен образ на тиранин, изтерзан от гузната си съвест?
През 1603 г. умряла кралица Елизабет І и на английския престол седнал Яков І, шотландец, син на екзекутираната от Елизабет шотландска кралица Мария Стюарт. Било изгодно Шекспир да отчете промяната в политическата ситуация. Трябвало да се докаже, че шотландците не са диви планинци, а горда и достойна нация, като се подчертаят старите исторически връзки с Англия. При това Яков І се смятал за авторитетен „експерт“ по вещици и магьосничество. Така се появяват трите вещици в началото на „Макбет“. Те предсказали, че потомците на благородния Банко, прародител на Яков І, ще обединят под десницата си Англия и Шотландия.
Между другото, Шекспир не съгрешава против истината, рисувайки образа на злополучната лейди Макбет. Допуска се, че тя наистина била много жестока и амбициозна жена. Може би това е единственият момент, в който историята, поне донякъде, съвпада с легендата.
