Надпреварата във въоръжаването, разгърната през 1970-те години между СССР и САЩ, означавала нещо съвсем конкретно: развитие на „ядрена триада“ – стратегическа авиация, междуконтинентални ракети и подводни ракетоносци. Именно подводниците били смятани за практически неуязвимо средство с цел доставяне на ядрените бойни глави до вражеските брегове.
В началото на 1970-те години съветското разузнаване узнало, че американците ще започнат да строят новите подводници клас „Охайо“, способни да носят 24 междуконтинентални балистични ракети. Москва трябвало спешно да отговори на това предизвикателство.
Съветският съюз вече разполагал с редица подводници от проекти 667А и 675, както и с техни модификации. Това били добри подводници, но със значителен недостатък – повишен шум. Американските моряци, които многократно засичали съветските подводници до бреговете на САЩ, ги наричали шеговито „ревящите крави“. А по време на война те трябвало да преодолеят противоподводната линия на НАТО между Гренландия, Исландия и Великобритания. В условията на глобален военен конфликт високият шум бил значителен недостатък. След като станало известно за плановете на американците да създадат подводен ракетоносец „Охайо“, било решено да се построи нова съветска подводница.
През 1972 г., в условията на най-строга секретност, започнала работата по проект 941. Техническата задача пред новата подводница било да осигури паритет, а в някои случаи и превъзходство над американската подводница „Охайо“. Ударението било поставено върху поразяващите способности на съветския подводен крайцер.
Планирано било да се оборудва с нови тристепенни междуконтинентални балистични ракети Р-39 („Вариант“). В сравнение с ракетите „Трайдънт-I“ на въоръжение на „Охайо“, Р-39 летяла по-далеч, чрез по-сложна траектория и имала 10 бойни глави срещу 8 при „Трайдънт“. Боекомплектът на само една подводница – 20 ракети Р-39, можел да превърне целия източен бряг на САЩ в изгорена пустиня.
Но поради своята мощ съветската ракета била два пъти по-дълга (17 метра) и три пъти по-тежка (90 тона) от американския си аналог. Въпреки това, никой не се канел да опрости и скъси ракетите. Напротив, бъдещата ядрена подводница от проект 941 строели именно с цел да се поставят на борда й тези конкретни ракети. Поради тази причина подводниците от проект 941, наречени „Акула”, били проектирани със супер-габарити. Дължината на „акула“-та била почти 173 метра. Височината й била колкото 9-етажен жилищен блок, защото 17-метровите ракети били разположени вертикално. Водоизместимост – 50 хиляди тона. Трудно е да си представим, но за сравнение може да се отбележи, че „Акула“ била почти 3 пъти по-голяма от американската „ Охайо“. Била задвижвана от 2 ядрени реактора с по 190 мегавата мощност всеки. Освен това, скоростта й била значителна – 46 километра в час. В същото време подводницата можела да се потопи до 500 метра, което я правело трудна мишена на корабите за борба с подводници.
Първоначално конструкторите изхождали от факта, че „Акулата“ трябвало да бъде с плитко газене, за да се използват вече наличните кейове и ремонтни бази в СССР. При това положение, за да се потопи такъв колос в бездната можело само като се напълни с вода. Затова самите моряци я наричали „водоноска“ – от нейните 50 хиляди тона водоизместимост почти 25 хиляди се пълнели с вода за пълно потапяне! Заслужава да се отбележи и огромният резерв от плаваемост на подводния гигант – ако случайно в хода на битка 60% от нея се напълнели с вода, тя можела да плава с останалите 40%.
Това се постигало като вътре в лекия корпус се разполагали други 5 отделни твърди корпуса. Двата основни, с диаметър 10 метра, били разположени успоредно един на друг на принципа на катамарана Също така, за пръв път в историята на подводния флот ракетни шахти били поставени пред командната рубка. Торпедата, централният контролен пост и механичното отделение се намирали в три отделни модула. Всичко това осигурявало пожарната безопасност и жизнеспособността на подводницата. Много по-късно генералният конструктор Сергей Ковальов казал:
„Това, което се случи с подводницата „Курск“, на подводница от проект 941 не може да има такива катастрофални последици. В „Акула“ торпедното отделение е проектирано като отделен модул. И експлозия на торпедо, както се случи в „Курск“ през 2000 г., не би довело до унищожаването на няколко носови отсека и до гибелта на целия екипаж“.
Но дори да възникнела ситуация, която да застрашава живота на екипажа на големи дълбочини, „Акула“ имала две спасителни камери, предназначени за целия екипаж – който, между другото, съвсем не бил малък: 160 души, от тях 52 офицери. Конструкторите се погрижили за техния комфорт – нали подводницата можела да плава самостоятелно, без да влиза в пристанище, в продължение на 6 месеца. Офицерите на подводницата били разположени в 2- и 4-местни каюти. Моряците и старшините живеели в малки каюти с мивки и телевизори. Цялата жизнена площ на лодката се вентилирала от климатици със строго поддържана температура. В свободното си време моряците и офицерите можели да посетят сауна, фитнес-зала, басейн или да се отпуснат в зимна градина. Подводничарите, служили на „Акула“, й дали уважителния прякор „плаващият Хилтън“.
На носа на лодката била нарисувана акула. По-късно върху униформата на екипажа на подводницата се появили подобни нашивки под формата на хищните риби.
На бойно дежурство ТК-208 („тежък крайцер“ – официалното наименование) застъпила на 12 декември 1981 година. Именно след построяването на първата „Акула“ лидерът на СССР Леонид Брежнев решил да обяви : „Американците са създали нова подводница „Охайо“ с ракети“ Тридент-I“. Ние също имаме подобна система – „Тайфун“.
Генералният секретар нарочно променил името „Акула“ на „Тайфун“, за да обърка американците. Затова според класификацията на НАТО съветските подводници от проект 941 и досега се наричат „Тайфун”.
