Дълго време било прието обидата да се измива с кръв. Така смятали всички аристократи и офицери от вековете, последвали епохата на рицарството. Но дуелите – отначало с шпаги, а после и с пистолети, още през 17-ти век започнали да нанасят значителни вреди върху бойния дух на войските, които губели команден състав дори в мирни времена, без да се участва във война. Естествено, пред лицето на този феномен, властите правели всякакви опити благородническите двубои на честта да бъдат забранени. Но въпреки суровите забрани на законодателите, дуелите се разпространявали все повече, oсобено във Франция. Само за 20 години през царуването на Анри IV – от 1589 до 1608г., там загинали на дуел между 7000 и 8000 млади мъже. Броят на дуелите се увеличил особено през XVI-ти век, защото след 1580г. се появил обичай секундантите на двете страни също да се бият помежду си. На практика дуелите се превърнали в истински малки сражения.
Законът бил безсилен – независимо от многобройните кралски укази. Строгостта на наказанията се засилва още повече през XVII-ти, по времето на „краля-слънце“ Людовик ХІV, който през 1679г. издава категорична заповед срещу тях. Бил създаден дори специален съд на честта, на който било предоставено правото да решава всички въпроси на засегнатото чувство за достойнство сред аристократите. Но всички тези мерки довели само до това, че дуелите приели по-мрачна форма: провеждали се без свидетели, в отдалечени места, участниците и техните секунданти дори не смеели да повикат лекари. На свой ред владетелите в повечето случаи не се решавали да привеждат в действие своите наредби – затова и постоянно прощавали на виновните. Така например, само Анри ІV, през чието царуване се пада разцветът на дуелите във Франция, издал около 7000 указа за помилване в подобни случаи.
На всичко отгоре, понякога самите крале си обявявали дуели. Императорът на Свещената римска империя – испанският крал Карл V, получил покана за дуел от краля на Франция – Франсоа I.
Шведският крал Густав-Адолф бил страстен противник на дуелите. Веднъж той се ядосал крайно много и ударил по лицето полковник Скатон. Оскърбеният офицер решил да замине завинаги в чужбина. Кралят побързал да го настигне до границата, подал му пистолет и казал: „Тук свършва моето кралство и аз вече не съм крал. Затова, като почтен човек, съм готов да дам удовлетворение на друг почтен човек“. Такива случаи показват, че рицарският обичай обикновено се оказал по-силен от законите.
Първият пруски крал – Фридрих ІІ, се убедил, че дуелите не може да бъдат премахнати чрез забрани. Той предложил през 1785г., също както преди това във Франция, да бъде създаден „съд на честта“, който да урежда споровете между пруските офицери, без да се стига до дуел. Но военната колегия на офицерите се противопоставила толкова категорично, че предишният закон от 1713г., който просто забранявал дуелите, бил оставен в сила – макар явно да бил неприложим. Чак през 1843г. в Прусия все пак били създадени съдилища на честта. Те послужили като прототип и за Съда на офицерското общество в Руската императорска армия, който започнал да действа през 1863г. Причината била, че Русия също страдала от това явление. Достатъчно е да се каже, че двама велики руски поети – Пушкин и Лермонтов, били убити на дуел.
Дуелът на Пушкин с Дантес. Автор: А. Наумов 1884г.
Последните дуели се провеждали най-вече в Германия в края на ХІХ-ти и началото на ХХ-ти вв. Били разпространени предимно в студентските среди, но имали ритуален характер, без да се стига до смъртни случаи. Белезите по лицето от противникови шпаги били знаци на честта и повод за гордост.
