На пръв поглед, да коригираш историята е доста странно и необичайно занимание. Какво има да й се коригира? Каквото се е случило, вече се е случило, и ни остава само да го опишем. И да го датираме – тоест, да определим неговото място в историческата хронология. Но, колкото и да е странно, има историци, които смятат, че хронологията и датирането, възприети в съвременната история, са напълно погрешни и трябва да бъдат коригирани.
Първото споменаване на хронологията, свързана с датата на Рождество Христово, се появява през ХІІ-ти век в Бремен. Но едва през 1583 г. в Париж Жозеф Скалигер публикувал „Ново съчинение за поправяне на хронологията“. През 1627 г. кардинал Дионисий Петавиус публикувал своето „Учение за времето“.
В основите на сегашната хронология са заложени идеите от книгите на Скалигер и Петавиус, като според тях днешното летоброене започва от годината на раждането на Христос, приета за нулева (макар повечето историци, включително църковни, да смятат, че Иисус се е родил фактически между 5-та и 7-ма година пр. Хр.).
Жозеф Скалигер. Снимка – Уикипедия
Един от противоречивите периоди в историята е времето от Античността до Ренесанса. Фалшифицирането на артефакти, ръкописи, книги, документи, свързано с този период, постепенно станало толкова грандиозно, че някои историци като В. Камайер го наричат „операция с голям мащаб“ – имайки предвид фалшифицирането на европейската история, извършвано в края на Средновековието и през Ренесанса.
Началото на критиката на фалшифицираната историография поставил парижкият монах-йезуит Жан Гардуен. Неговите трудове по нумизматика и системата му за разпознаване на фалшиви и изопачени датировки са признати за образцови и се използват от историци и колекционери до ден-днешен. Независимо от това, той бил силно критикуван. Стигнало се дотам, че в периода 1660-1756 в Бастилията били затворени 869 автори, печатари, издатели и продавачи на книги, които си позволявали да цитират или дори само да споменават името на Гардуен.
Швейцарецът Роберт Балдауф в началото на ХХ-ти век анализирал подробно гръцката и римската поезия, книгите на Цезар, Авел Хирций и други древни автори. Въз основа на това направил необичайни и смели заключения, които смята за аргументирани:
„Натрапва се изводът, че Омир, Есхил, Софокъл, Пиндар, Аристотел, които уж били раздалечени с векове, са всъщност по-близо един до друг и до нас самите. Всички те са родени в един и същи век. Родината им изобщо не е древна Елада, а Италия от ХІV-ХV-ти вв. Нашите римляни и елини се оказаха италиански хуманисти. Повечето гръцки и римски текстове, написани върху папирус или пергамент, издълбани в камък или бронз, са гениални фалшификации на италианските хуманисти. Италианският хуманизъм ни е дарил описания свят на древността и, заедно с хуманисти от други страни, историята на ранното Средновековие“.
Друг изключителен изследовател на средновековни документи, дал безценен принос към анализа на историята на европейското Средновековие, е Вилхелм Камайер. Той е роден между 1890 и 1900 г., а починал през 1950-те години в пълна бедност. Изучавайки и анализирайки средновековната документация, Камайер стриктно се придържал към едно просто правило: всеки правен акт, независимо дали е дарение или потвърждение на предоставени привилегии, трябва да отговаря на 4 основни изисквания – от него следва да е ясно кой, кому, кога и къде го е издал.
Вилхелм Камайер успял да събере и систематизира огромен брой фактически материал. Той стигнал до смайващ извод: не съществува нито един оригинал на важен документ или сериозна литературна творба от Средновековието. Наличните копия са толкова различни, че не е възможно да се възстановят „изходните материали“. Като се има предвид, че огромният мащаб на феномена изключва случайностите, Камайер стига до извода: „Многобройните предполагаемо „изгубени“ оригинали никога не са съществували в действителност“.
След като изучава много документи от германската история, Вилхелм Камайер открива не само липсата на дата и място на издаване в много документи, но дори отсъствие на името на адресата – което лишава тези актове и грамоти от юридическа сила и историческа достоверност. Анализирайки съдържанието на документите, Камайер установява, че германските крале и императори сякаш нямали постоянно местопребиваване, прекарвали целия си живот на път, а често били на две места по едно и също време.
И отново изследователят стигнал до заключението, че практически не съществуват автентични документи – а в повечето случаи се правят фалшификации на изключително ниско ниво, върху повторно използвани пергаменти, с множество остъргване на първични текстове, разнобой в шрифтовете, анахроничен стил и правопис, и т. н.
Но никой от университетските историци не критикува Камайер съдържателно. Просто не го споменават, независимо, че книгите му излизат в многохилядни тиражи.
Обаче, може би в случая е напълно приложимо старото правило: „Мълчанието е знак за съгласие“.
