„Финикия дължи своята слава на своите жители, които са изкусни и способни за военни и мирни дела. Те изобретили буквите и писмеността, както и различни други изкуства, такива като морското плаване, морските битки, управлението на народите, царската власт, сраженията“ – това пише римският географ Помпоний Мела, живял в I в. сл. Хр.
Според библейското предание ханаанците (финикийците) били потомци на Хам и заради неговото неуважение към баща му били обречени от Бога да бъдат вечни роби на потомците на Сим – израилтяните.
Според историческите сведения, финикийците били ниски хора – средната височина на мъжете била 1.63 м, а на жените – 1.57 м. Съдейки по запазените изображения, имали удължено лице, продълговати очи, прав дебел нос, къдрава коса, къдрава или късо подстригана брада. Обличали се в дълга, широка туника до глезените. Дрехите им били ярки, многоцветни, украсени с бродерия; често се препасвали. Това ги откроявало сред тълпите египтяни, които предпочитали леките бели одежди.
Жените също носели туники, украсени с бродирани цветя, и забрадка с орнаменти, която падала върху раменете им. От бижута използвали предимно обици и огърлици.
Според Херодот, ужасно земетресение принудило финикийците да напуснат бившата си родина. От Еритрейско море (вероятно покрай крайбрежието и островите на Персийския залив), те дошли до Средиземноморието. Много поколения финикийци разказвали легенди за преселването си от далечния юг. Според Страбон, предците им живели на островите Бахрейн в Персийския залив. Но като единен народ те се формирали именно в страната, наречена Финикия.
Град Библос и крайбрежните райони на Ливан се превърнали в котел, в който се смесвали различни племена. След преселяването на ханаанците по крайбрежието на Ливан тук се срещнали два древни народа: семитските номади и гиблитите, както наричали жителите на Библос. Но до втората половина на ІІ пр. Хр. финикийците като народ не се отличавали сред общата маса на населението в Ханаан (дн. Палестина).
Впоследствие ханаанците били изтласкани от Палестина от древноеврейските племена (финикийците, между другото, били техни близки роднини). Израилтяните разрушавали ханаанските градове и избивали гражданите – тези събития са добре описани в Стария завет, книгата „Иисус Навин“. Бягайки от нашествениците, много ханаанци се преместили към бреговете на Ливан, където се смесили не само с местните жители, но също така и с „народите на морето“, заселени тук след разгрома им от египетския фараон Рамзес ІІ.
Едва от този момент нататък жителите на крайбрежните райони на Ливан трябва да се наричат „финикийци, а тяхната култура, за разлика от бившата ханаанска – финикийска. Така преди повече от 3 хиляди години се родил нов народ – неспокоен и активен, който дал на света търговци и моряци, романтици и сребролюбци.
Финикия никога не била единна държава, никога не завладявала съседни страни.Финикийците създали империята си не с военни средства – а чрез търговия. Всичко, от което се нуждаели, получавали не със силата на оръжие, но чрез обмяна и пари. Те търгували по всички краища на Средиземно море; техните кораби се появили във водите на Атлантическия и Индийския океан.
През XII – IX в. пр. Хр. основали колонии в Северозападна Африка, на юг от Иберийския полуостров, в Сицилия и Сардиния, като завземали една част от Средиземноморието след друга. Така от крайбрежните ивици, заети мимоходом, възникнала империя.
Има различни мнения за финикийците. Някои ги смятат за най-хитрите и нечестни мошеници, които античността познавала.
Други ги възприемат като усърдни и неуморими търговски партньори, отлични търговци. Не умеели да създадат собствена държава – но определяли политиката на други. Не знаели как да властват у дома си – но господствали над света.
Финикийският език и култура продължили да съществуват в някои райони на Средиземноморието чак до Средновековието. Едва след арабското завоевание потомците на финикийците постепенно свикнали да говорят арабски и накрая загубили древната си култура.
