Никой никога няма да разбере какво е провокирало идеята в ума на Уилям Краш. По всичко изглеждало, че той е консервативен човек и отговорен гражданин, който не се поддава на откачени идеи. Вероятно е бил вдъхновен от факта, че компанията му не е можела да измисли начин, по който да се отърве от остарелите си локомотиви.
Краш работи като контрольор по железопътната линия Мисури – Канзас – Тексас, която често е наричана линията „Кейти“. През 1890-те години започва замяна на 30-тоновите парни двигатели с по-модерни, но и по-тежки (60 тона) такива. След операцията остават почти 50 локомотива, които са напълно безполезни. Някои от тях са продадени, а други отиват в моргата. И въпреки това останали още много.
Предложението на Краш било да вземат два от неизползваемите локомотиви и да ги поставят един срещу друг на железопътната линия на разстояние от няколко километра. След това щели да ги насочат един към друг, докато не се срещнат в огнена зрелищна катастрофа. Железницата също щяла да припечели от желаещите да видят събитието със собствените си очи.
Компанията одобрява предложението на Краш и го обявява за отговорник по проекта. Избрани са три двигателя за катастрофата. Двигател номер 999 е боядисан в зелено, а номер 1001 в червено. Всеки от тях бил щателно проверен, за не възникнат проблеми в деня на катастрофата. Третият двигател се подготвял в случай, че все пак възникне нещо непредвидено. Група пожарникари също приготвяли съоръженията си.
Преди съдбоносния ден един от влаковете бил пуснат в околните населени места, за да бъдат привлечени повече хора на събитието. Хиляди решават да присъстват.
За място е избран окръг Макленън, Тексас. Тук, върху естествен амфитеатър, формиран от три хълма, са поканени почетните гости на катастрофата. Организаторите очакват голяма публика, затова на мястото е осигурена вода, а циркова площадка е заета, за да се сервира храна в нея. Политиците се възползват от многобройната аудитория и изнасят речи. Поставена е табела, на която е изписано: „Краш, Тексас“ (Краш е името на организатора и от английски се превежда като „катастрофа“).
Локомотивите в момента на сблъсъка
В деня на катастрофата, 15.09.1896 година, хората пристигат на тълпи. Специалните влакове, превозващи зрителите, са пълни до краен предел. Хората наброяват около 40 000 души, а Краш, макар временен град, съществуващ само за няколко часа, се превръща във втория по големина в щата Тексас.
Докато зрителите заемат местата си са проведени още няколко проверки на двигателите и няколко теста за скорост, за да се определи точната точка на сблъсъка между локомотивите. С течение на времето тълпата нараства все повече, а полицаите, следящи за сигурността на събитието наброяват 3000 души.
В 17 часа, с един час закъснение, локомотивите са поставени на местата си за първите снимки. След това бавно са пренесени до началните си позиции. Когато всичко било готово, Краш, който наблюдавал събитието от гърба на бял кон, махнал с шапката си за начало на катастрофата.
Локомотивите се движат един към друг в продължение на само 2 минути със скорост от 20 метра в секунда. Те се удрят близо до предполагаемата точка, в която това трябвало да се случи. Това, което било неочаквано е, че двата двигателя избухват едновременно. „Имаше само миг тишина, след което, като че ли контролирани от едновременен импулс, двата двигателя избухнаха, а въздухът се изпълни с летящи парчета желязо и стомана с различна големина“, съобщават от „The News”.
Летящите метални парчета, някои от които били огромни, имат смъртоносен ефект. Публиката изпада в паника и започва да бяга. Двама млади мъже и една жена са убити, а други шестима са сериозно ранени. Един от фотографите изгубва окото си. Самите влакове са напълно унищожени. След като еуфорията отминава, зрителите се впускат към мястото на катастрофата, за да си вземе част от локомотивите като сувенир.
Не е ясно дали композиторът Скот Джоплин е бил там през този ден, но е сигурно, че той пише марш, посветен на събитието – „The Great Crush Collision”, увековечавайки катастрофата чрез музиката си.
