В културата на човечеството същестуват най-различни митове. Един от тях е митът за джуджетата (гномите). Почти няма национален фолклор, където да не са разпространени легенди, предания и просто детски приказки за тях.
Основавайки се на келтския фолклор, Дж. Р. Р. Толкин ги използва като прототипи за едни от главните герои в своя фентъзи-епос „Властелинът на пръстените“. Доразвивайки творчески тази идея, той създава и хобитите – същества, малко по-високи от джуджетата, но също с нисък ръст; неслучайно на български ироничното обръщение на други герои от сагата към тях е преведено като „полуръстовете“. Разбира се, дълго време се смятало, че всичко това е само плод на авторската фантазия – и това наистина е така. Но тук си имаме работа точно със случая, когато въображението се оказва пророческо.
Това се разбрало, когато през 2003 г. на остров в Югоизточна Азия палеоантрополози открили скелетите на миниатюрни същества, далечни роднини на нас, съвременните хора. Естествено, от само себе си възникнало сравнението с толкиновите „хобити“. И, ако не била датата на откриването им, всички със сигурност биха си помислили, че именно те са вдъхновили Толкин да създаде своите „полуръстове“ – толкова многобройни били неочакваните паралели.
И така: през 2003 г. на индонезийския остров Флорес били намерени няколко останки на хуманоидни същества, живели в различни епохи (отпреди 13 до 95 хиляди години). С две думи: те обитавали острова отдавна и много дълго време. Да не забравяме, че цялата писана история на човечеството, от шумерите и египетските пирамиди насам, е на приблизително 5 хиляди години…
Учените нарекли находката „флорески човек“ и веднага започнали да спорят: дали това е разклонение на някой от известните ни вече видове първобитни хора: австралопитеки, питекантропи, неандерталци или пък са резултат от кръвосмешения на кроманьонци (а кроманьонци сме и самите ние). Нещата обаче се усложняват от факта, че тези „хора” били високи не повече от метър и имали мозък, 3 пъти по-малък от нашия.
Те водели живот, пълен с екзотични приключения – лов на слонове, борба с гигантски гущери, както и с птици, които били няколко пъти по-големи от тях. Накрая в земите на тези „хобити“ нахлули великани, които започнали да ги изтребват – тоест, представители на нашия вид.
Да си припомним хобитите на Толкин: ръстът им е около половината от този на възрастен човек – тоест, приблизително 1 метър. Хората от остров Флорес повтарят точно това правило. Например, останките на тамошния намерен „хобит“ от пещерата „Лянг Буа“ показват, че бил висок само 1,09 м.
В епопеята на Толкин хобитите живеят в относителна изолация от останалия свят, рядко общуват с хората и не ги харесват. В края на трилогията крал Арагорн дори им обещава, че човешки крак няма да стъпи в техните земи без покана.
Какво обаче се случило на остров Флорес? Хуманоидните „хобити“ също живеели в изолация, но тя била природна. Според най-утвърдената версия предците на Нomo floresiensis дошли на острова преди около милион години. Там те за около 200 хиляди години намалили размерите си – и в такъв вид живеели в своя малък тропически рай без връзки с външния свят.
Най-удивителното е, че учените все още не са разбрали със сигурност как точно са стигнали до Флорес – защото поне 26 километра го разделят от най-близкия остров Ява. Морето тук никога не е пресъхвало, така че не биха могли да дойдат на сушата. Може би в онази епоха вече е имало примитивни салове? Но такива плавателни средства от онова време не са открити никъде по планетата.
Малките хора от остров Флорес умеели да правят оръдия на труда от камък, което била доста трудна задача. Били съобразителни, което се доказва от факта, че толкова дълго време оцелели сред диви животни, които били съразмерни или по-големи от тях. От друга страна, мозъкът от 400 куб. см, тоест колкото на средно шимпанзе, сочи, че не са достигнали човешките умствени възможности.
На острова имало огромни щъркели-марабу, високи до 1.80 м. На флореските малки хора те би трябвало да са изглеждали истински чудовища. Интересно е, че местните праисторически слонове-стегодони също рязко намалили размерите си, като се превърнали в същества, високи до метър и половина. Но местните „хобити“ ги унищожили, при това неведнъж: два пъти слоновете попадали на острова и два пъти изтребвани за храна.
На Флорес, също както в света на Толкин, даже имало „дракони“. Тяхната роля тук играели 4-метровите гущери-варани. Ясно, че за малките хора те изглеждали гигантски чудовища.
Сред днешните жители на Флорес – пигмеите „рампаса“, през ХІХ век се разказвала интересна легенда. Тя гласяла, че когато техните предци пристигнали на острова, срещнали малки пухкави горски хора, които говорели странен език, подобен на чуруликането на птици. Отначало пигмеите се сприятелили с тях и ги нарекли „ебу-гого“, което на езика им означавало „лакоми баби“. Но когато ебу-гого започнали да крадат от тях храна и деца, хората ги избили, а последните били вкарани в пещера, затрупани с дървета и изгорени.
Така приключил съществуването си светът на хобитите от остров Фролес.
