Първоначално ядрените бомби били толкова огромни, че едва влизали даже в най-големите бомбардировачи. Но с развитието на науката хората се научили да ги правят по-компактни. Появила се възможност да бъде създадена ядрена артилерия.
През 1952 г. в САЩ бил приет на въоръжение първият ядрен снаряд W9 с калибър 280 мм. Но това все още било твърде голям размер. Най-разпространените тежки оръдия във въоръжените сили са с калибър около 150 мм.
Едновременно американските танкостроители търсели нов калибър и за танковите оръдия. По това време САЩ вече знаели много неща за съветския танк Т-54 и станало ясно, че е време да кажат сбогом на обичайните 90-милиметрови танкови оръдия.
Но какво да се сложи вместо тях? Разбира се, добре познатите тогава 105-мм оръдия били нелош вариант, но американците не ги харесвали и винаги ги смятали за нещо временно. Те биха се справили с руските средни танкове, въоръжени с подобни оръдия – но какво да правят срещу тежките танкове? Оставали две опции: импулсни оръдия калибър 120-130 мм с кинетични боеприпаси, чиито снаряди нямат експлозив, а разрушават просто със силата на удара; или нещо по-голямо, с кумулативни (силно пробивни) снаряди.
Първият вариант изглеждал логичен, защото САЩ вече имали опит в създаването на такива оръжия – танкът M103 със 120-милиметрово оръдие М58. Използвайки нови видове боеприпаси, оръдието с калибър 120 мм можело да се справи с всеки танк на разумна дистанция. Обаче то било голямо и неудобно, а и поради силния откат можело да се поставя само на достатъчно тежки машини.
През 1959 г. проблемът бил решен и 152-милиметровото оръдие станало основно за всички перспективни американски танкове. То можело да изстрелва и тактически ракетни снаряди, при това с ядрен заряд. Това било твърде голямо предимство, за да се подмине с лека ръка. Веднага се появила и обосновка защо танковете се нуждаят от ядрени снаряди в арсенала си.
От боеприпас с мощност 60 тона тротилов еквивалент би могло да се очаква унищожаване на вражески танков взвод – но не повече. Да се харчи за подобен ефект ядрен снаряд било неоправдано разточителство. Но съвсем друго нещо е да се използва срещу пехотата.
Точно тогава пехотинците получили на въоръжение изключително опасните преносими ПТУРС (противотанкови управляеми реактивни снаряди). С тях добре прикрит разчет, заел удачна позиция, можел да унищожи доста танкове.
С появата на ядрените ракетни снаряди проблемът се решавал много просто. Подозрително градче или горичка, от която летели ПТУРС-ове, получавал малка ядрена експлозия и млъквал завинаги. Като цяло, тактическите ядрени оръжия сериозно улеснявали пробива на всяка вражеска отбранителна позиция.
Трудният момент бил разпределението на ядрени устройства по отделните танкове. Ядрените снаряди били доста скъпи и не можели да се произвеждат в големи количества. Достатъчно било противникът да унищожи един танк, въоръжен с тях – и вече нямало с какво да се пробие вражеската отбрана.
В крайна сметка било решено всеки танк да има 1-2 ядрени снаряди в боекомплекта си. След получаване на заповед отгоре самият командир на танка вече решавал дали да използва ядреното оръжие на негово разположение.
Подобни идеи се появили и в Британия. В началото на 1960-те години британците започнали да разработват бързоходния танк „Калибан“ (по името на героя от пиесата на Шекспир „Бурята“). Това била лека, но добре бронирана машина със 160-мм оръдие. Основните му боеприпаси били бронебойно-фугасните снаряди HESH, които успешно пробивали танкова броня. В допълнение към тях на танка придали и ядрени снаряди.
В СССР също разработили такава идея, но по-късно – едва през 1968 г. Тактическите ракетни комплекси „Таран“ и „Шиповник“ можели да стрелят с 300-мм неуправляеми ракетни снаряди. Големият калибър предполагал мощност до 300 тона тротилов еквивалент – тоест, с един удар можело да бъде унищожено танково подразделение или цяло село, превърнато в отбранителен пункт.
След дълги пресмятания и изчисления, в крайна сметка се появили ядрени снаряди за артилерията – но нито един от ядрените проекти за танкове не влязъл в производство.
Това се дължи на няколко причини. Ядреният снаряд е сложно устройство и изисква специално съхранение. Как да се снабдят с него множество танкове? Очевидно щели да възникнат проблеми.
Освен това: къде да се използва? Някой млад и ентусиазиран полеви командир решава да използва само един-два снаряда, за да си реши тактическите проблеми – но противникът предполага, че е започнала голяма ядрена война, изстрелва стратегически ракети и вече цели градове пламват в ядрен апокалипсис! Очевидно това било неоправдан риск. Не бивало да се забравя и опасността от евентуален „приятелски“ ядрен огън.
С течение на времето станало ясно, че тактическите ядрени оръжия далеч не отговарят на всички въпроси пред военните. Танковете с ядрени снаряди останали само на чертежи и рисунки в миналото – и слава Богу!
