Дебаркирането на съюзниците в Нормандия през лятото на 1944 г. може да се нарече най-трагичната страница в историята на американската армия. Въпреки факта, че немската отбранителна линия „Атлантическа стена“ така и не била завършена, десантът на брега бил белязан от колосални загуби на жива сила и военна техника. Немският картечар, с прякор „Чудовището от Омаха“, се превърнал в една от зловещите легенди на този епизод от Втората световна война.
Поради липсата на време и ресурси, които германците изпитвали все повече и повече с всеки изминал месец на войната, изграждането на непрекъсната линията от укрепления „Атлантическа стена“ се превърнала в издигане на отделни бетоннови крепости. Германците ги наричали „Гнезда на съпротивата“ и на всяко давали име, състоящо се от двете букви WN и сериен номер.
В сектора на инвазията, който имал кодовото име „Омаха Бийч“, се намирали опорните пунктове от WN-60 до WN-74 и именно тук се развили най-трагичните събития по крайбрежието. Тук от самото начало всичко се объркало. Корабната артилерия трябвало да потиска огневите точки на противника, но работела изключително слабо по целите, причинявайки минимални щети.
След това подвели британските и американските бомбардировачи, поради мъглата те пуснали смъртоносния си товар покрай германските укрепления. Но най-лошото не било това, а отвратителната подготовка на самото дебаркиране. От 32-та танка-амфибия „Шерман“, 27 веднага потънали и били безвъзвратно изгубени.
След това дошъл редът на войниците – те започналиа да падат на дълбочина повече от 2 метра, така че първите жертви в сектора „Омаха Бийч“ се появили още преди нацистите да открият огън. Носейки оръжия и боеприпаси, войниците просто се удавили в морето близо до брега.
Именно в този трагичен момент се задействали немските картечници, удряйки нагазилите водата до гърди американски войници. По-късно капитан Ричард Мерил, рейнджър от 2-ри батальон, си спомня момента по следния начин:
„Бях първият, който слезе. Седмият войник, също като мен, скочи на брега, без да бъде наранен. А всички останали между нас бяха застреляни: двама бяха убити, трима бяха ранени. Ето колко е важно да имаш късмет.“
Войниците от 5-ти корпус на 1-ва американска армия, които имали късмета да стигнат живи до плажа, попаднали под обстрел от укрепление WN-62, в което младият ефрейтор Хайнрих Северло служил като картечар. Втора година участвал във войната, но преди това никога не се бил включвал в сериозни битки. През 1942 г., когато момчето още не било навършило 20 години, било призовано да служи в 19-и лек артилерийски резервен дивизион в Хановер-Ботфелд.
След това Хайнрих служил във Франция, изпълнявайки елементарните задължения на мотоциклетен куриер в една от пехотните дивизии на Вермахта. През 1943 г. Северло е изпратен на принудителен труд заради дългия си език – разсъжденията на младия куриер пред някои от началствата изглеждали политически незрели и опасни.
Но Хайнрих не бил създаден да копае окопи и отбранителни съоръжения – скоро се разболял тежко и бил изпратен в болница. Оттам младият войник се завърнал не в пропитите с кръв окопи на Източния фронт, а на брега на Нормандия, където било спокойно, а службата била по-скоро като ваканция. Но това не било за дълго – съюзническата операция „Оверлорд“ превърнала безкрайните безлюдни плажове в истински ад на земята.
Когато започнало дебаркирането, Хайнрих разполагал с картечница MG 42, с прякор „Косторез“ и „Хитлеров трион“, както и две карабини Kar 98K. На 6 юни 1944 г. Северло видял с ужас от вратичката на огневата си точка, че точно пред неговия WN-62 започва масово дебаркиране на вражески войски.
„Хиляди американски войници започнаха бавно да се придвижват към плажа пред нашата бойна огнева единица. В този момент в залива настъпи пълна тишина, не бе изстрелян нито един изстрел. Всичко беше толкова спокойно, толкова организирано, че сякаш просто правеха някакви упражнения … Тези хора приличаха на нищо не подозиращи агнета, които отиваха на заколение.“
Така Северло си припомнил този момент десетилетия по-късно на срещи с журналисти. Когато разстоянието до десантните шлепове на американците било намалено до няколкостотин метра и вратите на рампата започнали да се отварят и да пускат първите бойци, оберлейтенантът Бернхард Фреркинг, който оглавявал подразделението на Хайнрих, дал заповед да се открие огън.
„Те бяха на една ръка разстояние пред мен. Ясно видях пръските от куршумите и изплашените лица на вражеските войници, изкривени от ужас. Трябваше да пробвам малко с първия, за да разбера как да ги улучвам от първия път, но след това стана по-лесно. Изчаках да се отворят вратите на останалите шлепове за дебаркиране, за да пуснат нова порция сиви фигурки, и започнах да стрелям директно в отвора на рампата … И все пак, някои имаха късмета да изпълзят по мокрия пясък. Те се втурваха, пълзяха и се опитваха по всевъзможен начин да намерят подслон зад труповете на своите мъртви другари, които вече бяха напълнили целия плаж. Но конусовидните куршуми от калибър 7,92 от моя MG 42 лесно можеха да пробият всяко месо …“
Това е откъс от мемоарите на Северло, в които той описва началото на тази продължителна битка. Отначало броят на убитите стигнал до десетки, после до стотици, а след това картечарят започнал да губи усещането си за време и реалност. Пръстите му се свивали, лицето му изгаряло от топлината, излъчвана от цевта на адската му машина, а рамото му било подуто като възглавница.
В рамките на няколко часа от битката Ханс Северло използвал всичките 12 хиляди патрона за картечницата и 400 патрона за карабината, които били на разположение. Плажът пред позицията му бил покрит с почти непрекъснат слой от мъртви и ранени, а телата на първите му жертви вече били отнесени в открито море от вълните.
Но тази битка, както и всяка друга, приключила. Северло имал късмет – той бил сред малкото оцелели от своето укрепление и се оттеглил в село Колевил-сюр-Мер, където се намирало съседното укрепление WN-63. Тук той, с няколко други войници и офицери, бил заловен от американците.
По време на разпит Хайрих казал името си, но благоразумно замълчал за продуктивната си работа на „Омаха Бийч“. Затова картечарят, заедно с други войници, е изпратен в САЩ, където работил като берач на памук и картофи в Мисисипи.
През 1947 г. Хайнрих е изпратен в Англия, а оттам е изпратен у дома в родния си град Мецинген. Бившият войник на Вермахта мълчал за ролята си в битките за нормандското крайбрежие до 1960 г., когато съдбата го събрала с писателя Пол Карел, бившия оберщурмбанфюрер на СС Пол Шмид.
С бившия си съратник Северло споделил и неговата история била включена в книгата на Карел за битките за Нормандия. Но този опус на бившия нацист не спечелил общественото внимание и никой не си спомнил за Северло. Така Хайнрих живял спокойно кат обикновен провинциален бюргер до 1984 г., когато решава да даде интервю на американски журналисти, подготвящи програмата за 40-годишнината от десанта на съюзниците.
Разговорът с представителите на пресата продължил почти четири часа, през което време Хайнрих Северло не само описал всички подробности от това кърваво клане, но и посочил броя на жертвите – около 2000. Скоро интервюто било излъчено по канал ABC и бившия ефрейтор от Вермахта веднага се превърнал в знаменитост.
Той бил канен на шоута и срещи, бил интервюиран, бил мразен и му се възхищавали. Всичко било точно както се случва обикновено в обществото, когато открият някой сериен убиец или главорез. Говорейки за единствената си битка, Северло винаги искал прошка от онези, на които донесъл скръб и изразявал искрено съжаление. В същото време било ясно, че немецът е поласкан от такова внимание и от прякора „Чудовището от Омаха“, който му бил даден от алчни за гръмки фрази репортери.
През 2000 г. Хайнрих Северло публикува книга с мемоари. Популярността му донякъде избледняла, но той все още бил задължителен участник в срещите на британските и американските ветерани от десанта в Нормандия. Картечарят, убил 2000 американци, умира през 2006 г. на 82-годишна възраст в един от домовете за възрастни хора в град Лачендорф.
Накрая трябва да се каже, че много историци и военни експерти поставят под въпрос историята на Северло за 2000 убити десантчици. Според запознати, това е невъзможно, дори като се вземат предвид отличните технически характеристики на картечницата MG 42. Не трябва да забравяме, че Хайнрих не е бил професионален картечар и за пръв път се е сблъскал с това оръжие малко преди първата и последната си битка.
Автор: Десислава Михалева
