Римският закон гласял: „Bellum nullum nisi justum“ (Няма друга война, освен законна). Тоест: всяка война, която Рим ще води, трябвало да бъде законна. Какво означавало това на практика?
За римляните нямалко значение кой кого е нападнал пръв. Проблемът се състоял в друго: дали са изпълнени религиозните ритуали, като при това са произнесени всички необходими словесни формули. Ако членът на свещеническата колегия – фациалът, произнасял свещената формула преди обявяването на война, то римляните смятали войната за справедлива и законна.
За да обяви Рим война, задължително условие било наличието на втора страна, тоест – достоен противник. Древноримският юрист Помпоний формулирал този критерий по следния начин: „Наши врагове са онези, които обявяват война на нашия народ. Останалите са или разбойници, или пирати“.
За правилна и законна война се смятала онази, която се водела само против „публичен“ враг, който сам признавал законите на войната и я водела открито. Тайните врагове, които коварно атакували римска територия, не били смятани за „публични“ врагове. За такива също не се считали жителите на разбунтувана провинция или варварите без собствено правителство, с което би било възможно да се сключи договор. Когато римляните трябвало да се справят с „разбойници и пирати“, не се обявявала официално война и начините на водене на бойните действия и отношението към пленниците не били регламентирани. По думите на известния римски юрист от II век пр. Хр. Улпиан, според естествения закон (тоест, който не е записан в нито един правен кодекс) на насилието се отговаря само с насилие. Но ако врагът бил достоен и можел да действа като субект в международните отношения, законната война с него задължително първо трябвало да бъде обявена и едва след това започната.
Преди обявяването на война римляните изпращали свои емисари, които били двама или четирима жреци. Мисията отивала до вражеската граница. Ръководителят на мисията произнасял установена формула, която познаваме благодарение на древноримския историк Тит Ливий: „Чуй ме, Юпитер! Чуйте ме и вие, богове на границите! Нека ме чуе и свещеният оракул на закона. Аз съм пратеник на римския народ и дойдох тук в интерес на правото и справедливостта. Вярвайте на думите ми!“ След това се изброявали исканията на римския народ. Речта завършвала с клетва за вярност на всичко гореизброено, а като свидетел отново се призовавал Юпитер.
Веднага след това жреците се завръщали обратно. Рим чакал 33 дни за отговор на своите претенции. Ако след този период римските искания не бивали удовлетворени, жреците отново отивали на границата и водачът на мисията произнасял следната свещена формула:
„Чуй ме, Юпитер, и ти, Юнона, чуй ме, Квирин, чуйте и вие, богове на небето, земята и подземния свят! Призовавам ви за свидетели, че този народ отговаря с отказ на нашите справедливи искания. Ние ще се посъветваме в нашата страна и ще решим как да получим удовлетворение“.
След завръщането си в Рим, жреците докладвали на Сената за резултатите от преговорите. Съобщавало се, че са извършени всички необходими обреди и формалности. Следвало заявление, че ако сенатът и народът на Рим са съгласни, те ще обявят война и тази война ще бъде законна. Сенатът пристъпвал към обсъждане на въпроса. Председателят питал поименно всеки от сенаторите. Сенаторът ставал и изказвал своето мнение. Тези, които гласували „за“, отивали в едната страна на залата, а „против“ – в другата. С решението на Сената въпросът не се решавал окончателно. Изисквало се и съгласието на римските граждани. Именно решението на народното събрание се смятало за окончателно и не можело да бъде обжалвано. Затова имало моменти, когато Сенатът бил против войната, но народът решавал иначе и тя трябвало да бъде обявена. Между заседанието на Сената и решението на народа жреците и консулите правели публични жертвоприношения и произнасяли молитви към боговете. След вземането на окончателно решение отново се принасяли жертви с цел боговете да дарят победа.
Когато всички формалности и ритуали бивали изпълнени, жреците за последен път отивали на границата на вражеската земя и официално обявявали война със следните думи: „Римският народ обявява война и Сенатът дава своето съгласие и одобрение за водене на война. Въз основа на това римският народ обявява началото на военни действия“. След тези последни думи жрецът хвърлял върху вражеската земя окървавено копие, което има символично значение на начало на войната.
При водене на отбранителна война били разрешени отклонения от обряда. Например, не се четял списък от дипломатически искания към противника поради очевидната му безсмисленост.
Но с течение на времето римските владения станали твърде обширни, много врагове вече били разположени далеч от Рим, включително и отвъд морето. Ала, така или иначе, било необходимо да се хвърли копие на вражеска земя, защото ритуалът, установен в древни времена, не можело да бъде отменен.
Римляните намерили изход – на един от пленените врагове било наредено да купи парцел земя в Рим близо до храма на Беллона, богинята на войната. Оттогава, по време на церемонията за обявяване на война, жрецът хвърлял копие от римската градска земя върху тази „вражеска територия“ – и легионите тръгвали на бой.
