В древността добре укрепеният град бил от голямо стратегическо значение – а превземането му от вражеска армия можело да повлияе фатално върху целия ход на войната. Затова градовете винаги били обградени от мощни крепостни стени, зад които имало гарнизони от многобройни въоръжени дружини, с големи припаси храна и вода.
В завладяването на укрепени градове особено се отличили римляните. Те в кратки срокове превземали крепости с различна степен на защита.
Така, например, „непревземаемата“ крепост на партите Арбела (дн. Ербил в Ирак), която римляните щурмували в началото на ІІІ век, била превзета само за 6 дни.
Стените на Арбела се издигали над стръмните склонове на Адиабенските планини. На всеки 50 крачки имало бойница за стрелци с лък. В центъра на града се намирал храм-зикурат във вид на пирамида, към върха му водела спираловидна стълба. Крепостта се защитавала от гарнизон елитни воини и в нея са съхранявали огромни запаси от храни.
Римските легиони наближили този непревземаем град, опустошили близките села, прибрали стадата, чиито пастири не успели да ги скрият зад крепостните стени, и обсадили Арбела от всички страни. След това устроили лагер, като го обградили със землен вал. Бързо построили пътища и започнали да сглобяват обсадните метателни машини и кули, които докарали в разглобен вид с камили.
Едновременно с това съгледвачите търсели най-уязвимите места в укрепленията. Помагали им специални отряди, чиято задача била да залавят пленници из околностите и да ги разпитват с цел да изтръгнат сведения за самата крепост и защитниците й: брой, въоръжение, лични качества на военачалниците и т. н.
Докато механиците подготвяли подвижните обсадни кули, балистите и катапултите, легионерите влизали в отделни схватки с обсадените – а през другото време взаимно се ругаели и обиждали; днес това се нарича „психологическа война“. По този начин нахъсвали и самите себе си. Римляните оскърбявали царя на партите с най-обидни изрази – а обсадените крещели подигравки към римския император.
Най-напрегнатата работа започнала в нощта преди атаката. Под звездното небе вече се издигали 4 дървени обсадни кули. Ковачите и дърводелците завършвали сглобяването на метателните машини, а така наречените „костенурки“ започнали бавно да се придвижват към стените на крепостта. Те представлявали навеси от дъски, които били покрити с волски кожи, пропити с оцет против запалителни стрели и смола. С помощта на „костенурките“ се изравнявала почвата, за да могат тежките обсадни кули да минат безпрепятствено.
Легионерите под „костенурките“ винаги били изложени на голям риск. Партите започнали да ги обстрелват с горящи стрели и тежки камъни от балисти. Голям камък лесно разрушавал дървения навес, а бойците под него не можели избягат далеч, защото вече се намирали близо до стените. Ето защо „костенурките“ били защитавани от кохорта стрелци (500 души) с лъкове и прашки. Те обстрелвали стените с камъни и стрели, като опитвали да принудят партите да се крият зад зъберите. По такъв сложен начин били прокарвани пътищата за обсадните кули.
Самите кули тръгнали, без да чакат „костенурките“ да изпълнят задачата си докрай. Всяка била теглена от дузина волове. Животните били предпазвани с огромни щитове, сплетени от пръчки. Но основната защита на кулите се осигурявала от балистите.
По онова време тези метателни машини представлявали връх на военното инженерно изкуство. Те се състоели от дървени греди и лостове, като изстрелвали камъни, тежащи около 20 килограма, на разстояние до 900 крачки (в интерес на истината, днешни копия на балисти не успяват да постигнат такава далекобойност). Всяка балиста се обслужвала от 20 войници.
Освен балиста се използвали и катапулти. Те хвърляли запалителни снаряди, греди, обковани с желязо, и гигантски копия.
Към стените на Арбела летели огромни камъни, които разрушавали зъберите и помитали всичко по пътя си. Над крепостта се издигнал облак прах, а във въздуха се разпростирала воня на сяра от запалителните снаряди, която предизвиквала кашлица и сълзене на очите.
Сред целия грохот, шум, свистене на стрели, викове и стонове, 4-те обсадни кули бавно и неотвратимо се приближавали към крепостните стени. В долната си част те носели гигантски бронзови тарани. Правели ги обикновено във вид на овнешки глави и целта им била да разрушат крепостните порти или стената в по-слабите й участъци.
Партските воини яростно се съпротивлявали. Те обсипвали нападателите със стрели и кипящо масло – когато то прониквало под бронята, причинявало нетърпима болка.
Воловете ревели под обсадните кули, докато ги теглели към стените на Арбела. Щом стигнали целта си, се чули първите удари на тараните. Обсадените хвърляли върху тях тежки дървени трупи, окачени на вериги, издърпвали ги и отново ги спускали – целта им била да пречупят гредата на тарана. Самите стени изглеждали доста внушително – но било достатъчно да се избият от тях 2-3 камъка, за да се наруши здравината на конструкцията. Затова и с всеки нов удар разрушенията се увеличавали.
В това време легионерите започнали да слагат стълби по стените и да се изкачват нагоре. Партите ги обливали с разтопено олово – протягали дълги пръти с гърнета, преобръщали ги и течният метал се изсипвал върху нападателите, причинявайки им невероятни страдания. Но въпреки всичко, до края на шестия ден Арбела паднала.
По този начин римляните превземали градове един след друг. Схемата била разработена от векове – като римските инженери привнасяли все нови елементи в нея, наблягайки върху масовото използвани на всякакви обсадни машини, най-вече тежките обсадни кули. Освен чисто военно-техническото си предназначение, те оказвали и тежко психологическо въздействие върху обсадените, които виждали как тези огромни съоръжения, издигайки се над крепостните стени, приближавали неумолимо града – за да се издигнат над него орлите на непобедимите легиони.
