дек. 17, 2022
4538 Views

Как съветският съюз уби един от най-гениалните си учени – Историята на Николай Вавилов

Автор:

В мъглив следобед през март 1927г един руски учен върви през гъста гора в Абисиния (днешна Етиопия), навежда се под ниските клони и спира, за да оглежда дивите кафени дървета по пътя. Придружаван от група местни гидове, младият пътешественик броди от седмици в дълбините на източна Африка, внимавайки за въоръжени бандити или дебнещи леопарди. Излизайки от гората, групата бавно напредва към дъното на каньона, хващайки се от дърво на дърво, за да не се изпързалят по стръмния склон. Долу, синият Нил ги посреща с отражения на следобедното слънце и погледите на плаващи крокодили.

Когато са готови да прекосят реката, мъжете вадят оръжията си и започват да стрелят във водата, изстрелвайки стотици патрони. Реката започва да ври от гърчещи се крокодили, преди да се оцвети в червено и хищниците да изплуват по корем. Избутвайки труповете с пушките си, мъжете преминават реката и се насочват към планинската част, която е целта на експедицията им – там трябва да съберат различни семена, които след това да отнесат в Съветския съюз.

Водачът на експедицията е приключенски настроеният млад ботаник на име Николай Вавилов. 

Nikolai Vavilov, Russian botanist and geneticist – World Telegram staff photographer – Library of Congress. New York World-Telegram & Sun Collection. / wikipedia

В СССР той вижда с очите си как гладът обхваща страната му – резултат от непрестанни войни, стари методи за отглеждане на реколта и враждебен климат, в който големи парчета земя са обхванати от постоянен лед и сняг. Родители са принудени да събират жълъди и трева, за да хранят децата си, докато селяни напукат селата си в търсене на храна. Смъртността нараства драстично, труповете се събират на камари пред болниците, където се разлагат, защото никой не хаби сили, за да ги погребе.

В края на 20-те Сталин обявява своя 5-годишен план, целящ да революционизира земеделието чрез колективизиране на ферми и програми за отглеждане на култури. Далеч от очаквания ефект, хаосът от този план води до друг, още по-унищожителен глад. Реколтите падат до рекордно ниски нива, а работната сила липсва. През 1929г 90% от цялата житна реколта на съветска Украйна измръзва в изключително суровата зима. Въпреки това Сталин очаква повишаване на реколтата. И когато началникът на ботаническия изследователски център получава задача да подобри земеделието, Николай Вавилов е натоварен с тази отговорност.

Вавилов е роден през 1887г в село Ивашково, в покрайнините на Москва. Любовта му към науката е още от ранна детска възраст. Като дете, той описва тварите, живеещи в реките и горите край селото му и запазва любимите си растения в свой собствен хербарий. За по-сериозните си научни начинания, Николай и брат му Сергей превръщат стаята си в лаборатория. Сдобиват се с кристали калиев перманганат, както и с бутилка сярна киселина – опасна комбинация. Когато изливат киселината върху лилавите кристали, експлозията е достатъчно мощна, че да увреди  зрението на Николай в лявото око, след което той вижда размазано до края на живота си.

Баща им е син на селянин и се издига от бедност, като яхва вълната на индустриализацията и прави малко състояние в текстилната индустрия. Въпреки желанието му синовете му да учат бизнес, интересите на Вавилов в науката и живите същества го водят в аграрната академия Петровская в Москва. Сред съучениците си, Вавилов става известен като добросърдечен ексцентрик. На обяд в столовата, приятелите му се забавляват да го гледат как поглъща сладолед, изяжда няколко лъжици супа, казва набързо довиждане и после се препъва в бързината да стигне до следващата си лекция. Професорите му го смятат за един от най-добрите студенти и се отнасят с него като с равен. През 1911г той завършва спечелила награда дипломна работа по важната тема за екология на полския гол охлюв и поема на двугодишна обиколка в Европа, където работи заедно с известни ботаници и генетици. Генетиката все още е нещо ново в научния свят: само десетилетие по-рано идеята, че наследствени белези се предават на поколенията, е нещо на практика непознато.

Повечето от това, което науката разбира за наследствеността може да се проследи до работата на Грегор Мендел. Известен днес като бащата на генетиката, в средата на 19-и век Мендел е неизвестен моравийски монах, чиято страст е градинарството. В период от 8 години Мендел провежда известните си експерименти с грах в тихата градина на манастира. Той открива, че определени черти се прехвърлят от родителя на потомството като независими „частици“ – нещо, което по-късно става ясно, че са „гените“. Мендел осъзнава, че не всички гени се изразяват по равно. Някои са „доминиращи“ и се налагат над по-слабите, „рецесивни“ гени. Той публикува откритията си и изпраща копия на бележките си на известни научни институции и шепа биолози.

Научният му труд е посрещнат с безразличие от научната общност и е цитиран само четири пъти от 1865 го 1900г. Едва когато други учени стигат до подобни заключения в началото на 20-и век, 15 години след смъртта на Мендел, трудът му отново излиза на бял свят и е оценен. Преоткриването на неговите открития има особено влияние върху британския биолог Уилям Бейтсън, който посвещава кариерата си на изучаването на менделските бележки, с което си печели прякора „Булдога на Мендел“ заради свирепото защитаване на трудовете му. Агресивен мъж с мустаци, който е постоянно намусен. Бейтсън привлича интереса на научната общност върху идеята за гените, правейки големи пробиви в новата наука и дори й дава името „генетика“.

Връщаме се към Вавилов. На Европейската си обиколка той се учи от Бейтсън и дори се сприятелява с него. Ентусиазмът на британеца за менделската генетика се прехвърля и на младия руски учен. Бейтсън не само популяризира принципите на Мендел, но и техните практически приложения. Теориите му за това как генетиката може да въведе революция в земеделието и да нахрани гладуващите, остават в съзнанието на младия идеалист Вавилов, който вече си е поставил колосалната задача да реши проблема със световния глад. Той смята, че ако гените се използват, за да се направят културите по-устойчиви на заболявания например, внимателното кръстосване може значително да подобри руското земеделие. Той знае, че тези „скрити гени“ не могат да се открият в опитомените домашни видове растения, а в дивите им предшественици, които растат в най-отдалечените, ненаселени региони на планетата.

Когато през август 1914г избухва Първата световна война, академичните пътешествия на Вавилов в Европа прекъсват. Той набързо събира багажа си и хваща влака за Москва, изпращайки останалите си неща по кораб. Когато въпросният кораб преминава през Северно море, германска мина го потапя, а заедно с него и куфарите на Вавилов, в които са ботаническите му бележници и пробите от растения. За щастие, той прави толкова добро впечатление на своите домакини, че те му пращат разнообразие от растителни видове, за да заменят изгубеното му съкровище. Пристигайки у дома, Вавилов се разминава с активната служба, благодарение на злополучния експеримент от детството си и вместо това е изпратен в Персия, натоварен със задачата да помага на руската армия с ботанически проблеми. На персийския фронт войниците страдат от странни симптоми: трудности да вървят в права линия, замаяност и чувство на опиянение. Странно, тези симптоми не се появяват след споделяне на бутилка водка, а след консумация на местния хляб. Дори преди да тръгне за Персия, Вавилов знае какъв е проблемът – той вече се е натъквал на хляб, заразен с отровна гъбичка, причиняващ симптоми на алкохолно натравяне – но все пак приема задачата с радост, нетърпелив да използва възможността да събира проби от ръж и генетично богатите му диви родственици.

От Персия, Вавилов пътува през зашеметяващите ледникови долини на Памир – първата му от много експедиции. Най-безопасните и кратки пътеки към планините са блокирани от бунтуващи се племена. Номадите отказват да се подчинят на царя и да помогнат на губещите руски сили срещу германската армия. Единственият останал път е опасен, 30-километров маршрут директно през ледника. Макар местните власти да са против подобно безразсъдство, само заради няколко семена, Вавилов натоварва трите си коня с научно оборудване и тръгва с гидовете.

Екипът напредва бавно по края на ледника, избягвайки дълбоките процепи в средата. Те минават по опасни пътеки край перпендикулярни скали, високи над хиляда метра. Предизвикателна експедиция за опитен планинар с техническо оборудване, какво остава за руски събирач на растения в костюм от три части, който стиска в ръце фотоапарат и лупа. Завивайки край скалите над река Паяндз, два орела излитат от гнездата си, подплашвайки конете на Вавилов. Той изпуска юздите и се хваща за гривата на коня, провисвайки над пропаст, дълбока вероятно над километър. Описва това свое преживяване в бележника си по забавен начин: „такива моменти… подготвят учения за всичко неочаквано. В това отношение моята първа експедиция е особено успешна.“ След стръмно изкачване и борба със силното течение на планинска река, групата излиза на пищните зелени поля на Таджикистан. Вавилов едва сдържа вълнението си, когато открива дива пшеница висока близо 150см, с особено едър полен и огромни зърна. Ученият пише, че дори само заради тази пшеница цялото пътуване си е струвало.

През 1916г Вавилов се връща в Москва и е посрещнат с новини за все по-голям недостиг на храна. И без това лошата реколта е намаляла още повече, тъй като части от най-плодородните руски земи са изгубени от Германците и милиони селяни са изгонени от фермите си и изпратени в армията. Игнорирайки тези тревожни новини и собствения си празен стомах, Вавилов прекарва дълги дни работейки в академията, където демонстрира заразен ентусиазъм – нещо, с което става доста известен.

На следващата година, Вавилов получава предложение да стане професор по агрономия в университета Саратов – рядко постижение за някой на 30 и няколко години. Макар да жъне успехи в професионален план, комунистическата революция разкъсва света на Вавилов. Пристигайки в Саратов месец след Октомврийската революция, той открива пристанищен град, контролиран от болшевиките, пълен с гладуващи бежанци, сираци и плъхове, разпространяващи тиф. До Вавилов достигат новини, че новото съветско правителство е конфискувало семейния му дом и е принудило баща му да избяга от страната, за да не попадне в затвора. За да се разсее от всичко това, той работи все повече часове. През следващите 18 месеца Вавилов спи на пода в лабораторията си и става преди изгрев. Всяка сутрин той се грижи за посевите в експерименталната си ферма – голо поле на десетина километра от университета, заделено за изпробването на нови култури. В сухата, черна земя той засажда 12 000 хибрида пшеница и ечемик само през първата година, търпеливо повтаряйки всичко отначало всеки път, когато някоя от двете страни в гражданската война мине през полето.

Вавилов бързо става най-популярният професор в Саратов и студентите се борят за място в залата, за да го чуят да говори за вълнуващите нови постижения в генетиката. Университетът се превръща в едно от малкото места в страната, където се преподава генетика в комбинация с ботаника и селско стопанство. Вавилов също така издава труд на тема вариации при растенията и генетиката. В своя лекция той обяснява как същите характеристики могат да се открият при различни стадии от еволюцията на близко родствени растения. Идентифицирайки поредица от характеристики у един вид, може да се очаква същите, както и гените, от които произхождат, да се открият и у други близки видове. Присъстващите в залата стават на крака да ръкопляскат, а вестниците пишат статии, в които го сравняват с великия руски учен Менделеев. В отговор на всичко това, правителството обещава да финансира начинанията на Вавилов и всичко, от което има нужда за важните си научни експедиции. Вавилов става не само национален герой, но и международно признат учен, изстрелвайки страната си в топ 3 в сферата на генетиката, точно по петите на САЩ и Германия.

В края на 1920г Вавилов е повишен в директор на ботаническия институт в Петроград (днес Санкт Петербург). Предишният директор, биологът Роберт Регел, умира от тиф предишната година. Малко преди смъртта си, той препоръчва Вавилов за свой наследник. Вавилов е не само „бъдещата гордост на руската наука“, но и особено разбран човек, един от онези, за които няма да чуете лоша дума от когото и да било. Институтът, под новото си ръководство, смята да се превърне в център за изпробване и подобряване на земеделските култури за предотвратяване на гладуване на населението. Освен това става дом за най-новия проект на Вавилов: огромна колекция от семена, служеща за генетична библиотека – хранилище с полезни гени, което може да се използва за създаването на нови, по-добри растения. Пристигайки в института, Вавилов бързо осъзнава, че е на чело на институция, опустошена от бедност. Стаите тънат в пълна разруха, навсякъде е пълно с прах и счупени мебели. Тръбите са спукани, а запасите от семена са обрани от гладуващия народ.

Институтът не е единствен в такова състояние. Целият град е в руини. Болниците са изоставени, общественият транспорт не функционира, а навсякъде се носи усещане за безнадеждност. Водещите академици също не се измъкват от лапите на бедността и глада. В Петроград, седем от 44-те члена на Научната академия умират от глад. Дори Иван Павлов, единственият тогава жив нобелов лауреат на страната, е принуден да търси по цял ден дърва за огрев и храна. Лабораторните животни са изчезнали от клетките си и намират място на трапезата. Оборудването пък е адаптирано за производство на алкохол, който се разменя за храна на черния пазар. Гладът не е единственият проблем на академиците. Учените, връщащи се от конференции или командировки, често откриват лабораториите си ограбени, а домовете си окупирани от бежанци.

Насред отчаянието и унищожението лежат празни институции и величествени дворци. Предишните им обитатели са избягали от страната или са се предали на глада. Виждайки възможност, Вавилов мести института от оригиналната сграда във внушителен дворец от 19-и век на Исакиевския площад, първоначално издигнат за уважаван благородник. Освен това открива парче земя за експериментална ферма в близкото село Пушкин, в имот на летния дворец на царя. След като хората му вече могат да работят по-комфортно, следващата задача на Вавилов е да възстанови запасите от семена, заграбени от гладуващите жители на Петроград. Пътува до САЩ, където материалните блага са в непоносим контраст с лишенията у дома. През следващите 4 месеца той кръстосва континента, дава лекции, създава приятелства с генетици и събира огромно количество семена. Общо 20 000 семена, тежащи близо 2 тона, са изпратени до Съветския съюз, заедно с още 61 сандъка с личен багаж. Особено обещаващо е семето на местната царевица, което получава от индиански резерват – единственият вид царевица, успешно отглеждан в краткия сезон на северен Уисконсин. Вавилов вярва, че именно тя ще успее да оцелее в суровите северни региони на СССР.

През лятото на 1924г Вавилов води експедиция в Афганистан, където издирва семена в региони, в които малцина чужденци са стъпвали преди него. Още в началото на пътуването той е принуден да уволни руският преводач, когато става ясно, че не само през цялото време е пиян, но и грам не разбира местния език. Вавилов решава сам да стане преводач на групата и започва всяка сутрин да става преди изгрев и да учи фарси. Само за седмици той се научава да разговаря с местните планинари в Хиндукуш, добавяйки поредния език в портфолиото си.

Макар маршрутът да е по-лесен, отколкото първото му приключение в Памир, тази експедиция обаче е доста по-опасна. Минавайки през Херат за Кабул, групата чува новини за европейци бягащи от региона поради бунт на племена, опитващи се да свалят афганския водач Аманула Кан. Вавилов е решен да продължи и е въодушевен да открие издръжлив вид пшеница с необичайно здраво стебло. Групата продължава край дерета и каменисти пътеки към провинция Нуристан, където се изправят пред препятствие след препятствие. Копитата на конете непрекъснато се заклещват между камъните, поради което един от тях пада и увисва над пропаст, в която пада багажа от него. Каменни свлачища и непрекъснато боледуване от малария са още от трудностите, пред които се изправят мъжете. На пътеката между селищата Вама и Гурсалик, местните гидове, които са наети от института, за да подсигурят безопасността на учените, си плюят на петите, когато научават, че по пътя ги чакат разбойници. Вече без придружители, групата продължава към Джелалабад, където открива ранно зрееща захарна тръстика и видове черна леща, допреди неизвестни на ботаниците.

За 5 месеца приключенците покриват дистанция от 5000км, почти изцяло на коне. Натоварени с проби и уникални растителни видове, Вавилов и колегите му се качват на бавния влак обратно за Москва. Спират по пътя в град Ташкент в съветски Узбекистан, където Вавилов е помолен да изнесе лекция в Централноазиатския университет. Залата е препълнена със студенти, които нямат търпение да чуят талантливия генетик. Изненадани са да видят не само начетен и ентусиазиран ботаник, но един блед, вял човечец, който се поти прекомерно и се държи здраво за подиума. Присъстващите едва по-късно разбират, че той е излязъл болен от малария, след като е настоявал да изнесе лекцията, макар да се е чувствал много зле и с висока температура.

Вавилов отново се прибира в страната, разкъсвана от сериозни политически промени. Ленин е умрял, Сталин е поел контрола, а малкото свобода, на която са се радвали учените, вече им бива отнемана. За първи път молбата му да напусне страната, за да отиде на научна експедиция, е отхвърлена. Оказва се трудно да получи разрешение и от другите държави, които нямат особено желание да дадат виза на съветски учен, изпратен от болшевиките. Вавилов вкарва в употреба чара си, омайвайки влиятелни личности и до лятото на 1926г успява да получи разрешение за експедиция в северна и източна Африка и Близкия Изток. През едногодишното пътуване той плува в Мъртво море, пие чай с императора на Етиопия, прекосява пълни с крокодили реки, изправя се срещу въоръжени разбойници и разбира се, събира семена – много семена. Само от източна Африка той изпраща 120 колета със семена и растителни видове до института си в Ленинград, включително устойчиви на суша видове от долините на Месопотамия и високо реколтна твърда пшеница, допреди неизвестна. В трезора за семена на института вече има близо 250 000 семена, с което той се превръща в най-богатото хранилище в света.

Обратно в Ленинград, Сталин е зает да разтърсва съветската наука. Убеждението му, че науката трябва да служи на държавата създава среда, в която научната информация е възприемана не на базата на точността си, а според това колко пасва на комунистическата догма. В очите на Сталин, „истинската“ наука се прилага в полза на населението; „чистата“ наука е антикомунистическа индулгенция. Буржоазните специалисти, които прекарват твърде много време в разработване на теории и пишейки научни трудове, трябва да бъдат заменени със способни селяни, готови да изцапат ръцете си на полето за практични решения.

На 7 август 1927г официалният комунистически вестник Правда открива точно човекът за Сталин. Публикува доклад за млад селянин на име Трофим Лисенко, който бил изобретил метод за ботаническа „шокова терапия“. Можел да обучава семената да поникват по-рано през сезона и да издържат на суровите условия в по-голямата част от СССР. Ето го практическия учен, твърди Правда, който се цапа на полето в търсене на решение за недостига на храна, докато така наречените специалисти си стоят на удобно в лаборатории и развиват теории.

Лисенко и Вавилов са две тотални противоположности. Лисенко е роден в селско семейство, научава се да чете като тийнейджър и няма университетско образования. Дори в характера и отношението си двамата са много различни. Лисенко е срамежлив и сериозен. По отношение на научните си възгледи, Лисенко отхвърля идеята за модерна генетика, на която Вавилов е посветил живота си, като дело на буржоазна пропаганда. За него тя е използвана, за да се подчертаят индивидуалните различия и укрепване на класовите разделения. Генетиците, според Лисенко, формират основата за превъзходството на богатите класи, които смятат, че притежават по-фини гени за укрепване на социалната йерархия. Вместо в подкрепа на Мендел, Лисенко гласува доверие на теорията на Ламарк – днес отхвърляна – за „онаследяване на придобитите характеристики“, което предполага, че индивидите имат способността да променят характеристиките си през живота си и да ги предадат на своето поколение. Ако жирафите трябва да се хранят от високите дървета, те просто ще пораснат по-високи и доста удобно, ще родят поколение с по-високи вратове. Според теорията на Ламарк, подхранването, а не природата, е движещата сила на еволюцията.

При експеримента си с „шоковата терапия“ Лисенко изстудява семената, за да ги „измами“, че зимният сезон вече е минал и да ги окуражи да покълнат по-рано. Тази техника е добре известна на фермерите и се използва от години. Въпреки това Лисенко си приписва заслугите за откриването й. След това издига теорията едно ниво по-високо, като твърди, че тези характеристики също могат да се наследят, така че една доза „шокова терапия“ е достатъчна, за да се произвеждат такива реколти десетилетия наред. В случай, че това не е достатъчно, за да се спасят гладуващите руснаци, той твърди, че методите му могат дори да трансформират един вид растение в друг. Също както обикновен селянин може да бъде трансформиран от великия комунизъм в уважаван другар, комунистическата наука може да превърне безполезни плевели в ориз или пшеница. Макар повечето от данните на Лисенко да са чиста фалшификация, те имат предимството да са угодни на идеологията и най-важното, обещават чудотворно бързо подобрение.

Първоначално Вавилов защитава експериментите на Лисенко с оптимистично отчаяние. Въпреки вярването си, че един експеримент, използващ едно растение е много далеч от основа за научна теория, Вавлов наистина иска този метод действително да работи. Ако културите могат да се отглеждат по всяко време на годината, неговата банка за семена ще стане много по-ценна. Възможно е също Вавилов да е видял нещо от себе си в ентусиазма на Лисенко, дългите му работни ди и маниакалния му интерес към растенията. Колегите му обаче не могат да бъдат толкова лесно убедени. Британецът Сидни Харланд, който отглежда памук, говори дълго с Лисенко, когато е поканен в СССР от Вавилов и споделя, че „той е напълно незапознат с основни принципи на генетиката и устройството на растенията… да говориш с Лисенко е като да се опитваш да обясниш висша математика на някой, който дори не знае таблицата за умножение.“

През 1929г, на 42 години, Вавилов е избран за пълноправен член на съветската Академия на науките – най-младият такъв в историята. Без съмнение това е върхът в кариерата му, но въпреки това той е обсипван с безкрайна критика от необразованите „учени“ на Сталин. Те се оплакват, че Вавилов прекарва твърде много време в чужбина, където изследва растения и пише за генетичното разнообразие, вместо да се фокусира върху кризата у дома. Още повече, той се замесва все повече в напрегнатия спор в съветската биология между поддръжниците на Ламарк и поддръжниците на западната наука на Мендел. Лисенко се превръща в лицето на ламарксистите, докато Вавилов представлява генетиците.

Междувременно ботаниците и от двете страни на спора се оказват заплашени от режима. Особено суровото време, в комбинация със забележителния провал на плана на Сталин за колективизация, водят до загубата на 12 милиона хектара зимна пшеница между 1927 и 1929г. След като и без друго мижавите дажби са намалени още повече, Сталин нарежда на тайната си полиция да открие изкупителни жертви. В отговор, тайната полиция (ОГПУ) обявява, че е разкрила контрареволюционна организация, целяща да саботира съветското земеделие и петгодишния план на Сталин. Различни учени и други лица, замесени в производството на храна са събрани, осъдени набързо и екзекутирани. Други имат по-голям късмет – животът им е пощаден в замяна на това да доносничат за измислената „антисъветска организация“, която ОГПУ решава, че се ръководи от Ботаническия институт и в частност от Вавилов. ОГПУ отваря досие на Николай Вавилов през пролетта на 1930г. До края на десетилетието в него влизат 136 доклада за неговите саботажи, получени най-вече чрез измъчване на задържани лица или от информация, събрана от растящата мрежа доносници, работещи в института, които са напълно наясно, че оцеляването им зависи от това да предоставят на тайната полиция уличаващи „доказателства“. Други „доказателства“ идват от преписи на генетици, които са свидетелствали срещу Вавилов. Странно, но тези преписи са датирани няколко години след смъртта на учения.

Членове от екипа на Вавилов започват да изчезват всяка седмица и нещата сякаш не могат да станат по-зле. Тогава, в началото на август 1931г, Кремъл издава невъзможна цел за разработването на нови посевни култури. 12-те години, дадени за тези програми, са намалени на 4 години. Разбира се, правителството заявява, този срок е непостижим дори за най-развитите страни. Съветския съюз обаче, със своята много по-ефективна система от колективизирани ферми, е напълно способен да постигне тази цел. Изпадналият в паника Вавилов пише до земеделския комисар за компромис – да съкрати времето на 10 години, но не по-малко. По-политически коректният Лисенко обаче приема новия срок със своя обичаен ентусиазъм. През 1934г той обявява, че неговият метод е увеличил реколтата от Украйна с 40%. Доказателства за това липсват, но пък това няма значение. Комисарят е толкова доволен от нагласата на Лисенко, че нарежда методът му да се изпробва в цялата страна.

Докато Лисенко става все по-близък на Кремъл, самочувствието му също нараства и той подема поредица от речи и пише вестникарски статии срещу „класовия враг“, който иска да саботира колективните ферми. На прицел са генетиците като цяло, както и Вавилов лично, заради безполезната им наука, с която искат да унищожат съветското земеделие. През повечето време Вавилов кротува. Отчасти това е защото той все още се надява, че въпреки невежеството на Лисенко, работата му може да се окаже полезна. Освен това е доста наясно с факта, че хората, които се противопоставят на Лисенко, обикновено не свършва добре. Николай Максимос, първият учен, който критикува Лиеснко публично, вече е арестуван. Освен това, бившият шеф на Лисенко, Андрей Сапегин, който го дава за пример когато открива, че е фалшифицирал данните за реколтата от пшеница, е бързо уволнен, арестуван и вкаран в затвора за 2 години.

Много от старшите учени на Съветския съюз са изпратени в наказателни лагери, благодарение на което Лисенко се издига до висши позиции. Официално на власт, той притиска Вавилов да се откаже от собствените си научни трудове и публично да признае „лисенкоизма“. За Вавилов това вече е прекалено. Да те обявят за враг и саботьор е едно, но да те карат да отхвърлиш генетиката – вече е съвсем друго. Враждата между двамата достига своя пик, когато за първи път в живота си Вавилов изпуска нервите си. Колегите му си спомнят как са чули скандал в офиса на Лисенко. Когато влизат в стаята, виждат Вавилов да дърпа Лисенко за яката на костюма и да го обвинява, че позволява на други държави да изпреварят СССР в генетичните изследвания. Лисенко, очевидно изплашен, крещи че е недосегаем и ще докладва за агресията на Вавилов на властите.

Приятели и колеги забелязват товара, който тези сблъсъци оказват върху Вавилов. Изследователят, който някога е катерил стотици километри суров терен, рязко се състарява само в рамките на месеци. Започва да се задъхва, когато изкачва стълбите и изглежда постоянно изтощен. „Старата искра в очите му изгасна и изгуби обичайното си иронично настроение“ – споделя негов колега. До лятото на 1940г Вавилов вече е приел, че неизбежно ще бъде арестуван. Въпреки че живее на няколко минути от офиса си, той започва да се обажда на съпругата си всеки път, когато пристигне или си тръгне от института, за да знае тя дали е бил задържан на улицата. Понякога пък е по-оптимистичен и се опитва да убеди себе си, че арестът на толкова известна международна личност би бил неудобство за Кремъл. Убежденията му постепенно се затвърждават и той споделя на колегите си, че правителството „не би посмяло“ да го арестува и смело планира плановете си за година напред; амбициозен списък с 12 книги и статии, които ще напише, повечето на тема приложение на генетиката в земеделието.

През август 1940г Вавилов и няколко негови другари поемат към съветска Украйна на последната му експедиция. Пътувайки през Киев към Карпатите, Вавилов е превъзбуден и буквално скача от колата, за да събира проби ръж, ечемик и овес. Когато се връща в хостела същата вечер, Вавилов заварва четирима агенти на тайните служби в черни костюми и шапки, които го чакат. Не му дават време да събере никакъв багаж и го натикват в черен седан. Колегите му гледат как го откарват, сигурни че го виждат за последен път.

Разпитите започват в ранните часове на 12 август 1940г. Главният разпитващ е лейтенант Александър Хват – член на тайната полиция, известен със своята бруталност. След особено неприятна сесия, при която Вавилов е принуден да стои буден десет поредни нощи, той подписва първото си самопризнание. Признава, че принадлежи към антисъветска организация, която цели да унищожи земеделската програма, но отказва да признае, че е шпионин. Когато Хват го притиска да издаде имената на останалите конспиратори, Вавилов назовава онези, за които знае, че вече са в изгнание или екзекутирани.

Незадоволен от половинчатото самопризнание на Вавилов и беглите обяснения за саботаж, Хват остава верен на славата си. Разчорлен и небръснат, Вавилов е хвърлян обратно в килията си всяка сутрин, спомня си артиста Григори Филиповски през 1968г. Той „вече не може да стои изправен и трябва да пълзи на четири крака. Съкилийниците му някак успяват да свалят ботушите от подутите му крака, за да може да легне по гръб и да полежи в странна поза няколко часа“.

Вавилов отслабва физически и емоционално. Над ума му са надвиснали мисли за екзекуция и скърбящото му семейство. През пролетта на 1941г, след седем безмилостни месеца разпити, Вавилов подписва още едно самопризнание, с което потвърждава, че е създателя на антисъветска клетка, работеща под прикритие в института. Този път дава на Хват каквото иска – имената на най-близките си колеги, които скоро след това са арестувани и застреляни. За да приключи случая, тайната полиция решава да назначи „експертна комисия“, която да свидетелства, че научната работа на Вавилов е умишлено скалъпена, за да осакати хранителната промишленост в страната. Екипът от експерти е избран от Лисенко, който лично се уверява, че всеки от тях споделя ненавистта му към Вавилов. Тайната полиция пише подробен доклад от името на експертите, които са принудени да го подпишат. Един от тях признава, че не е бил съгласен с някои части от доклада, но въпреки това слага подписа си. „Такава беше ситуацията, че беше страшно да откажеш“ – по-късно обяснява той.

На 9 юли 1941г, в показен процес, който трае по-малко от 5 минути, без свидетели или адвокати, Вавилов е осъден на смърт чрез разстрел, а всичкото му имущество е конфискувано. Прехвърлен е в затвора Бутирская, където да бъде изпълнена смъртната му присъда. Там Вавилов се опитва да поддържа духа си, като организира лекции между затворниците, на които те да споделят своите интереси и професионални постижения. Един по един всеки говори за всичко от теоретична химия до дърводобивна индустрия, само че шепнейки, за да не привлекат вниманието на пазачите. Вавилов пише писма на влиятелните си контакти в съветската система, умолявайки да го пощадят, както и книга за историята на земеделието. Месеци по-късно, той най-после получава отговор. Присъдата му е заменена с 20 години тежък труд в сибирски трудов лагер, където познанията му да влязат в употреба. Поради наближаващата германска армия обаче, вместо това той е пратен в затвор в Саратов, градът където за първи път си създава име и само на 25км от съпругата и сина си. Животът в ужасните условия на затвора обаче се оказва твърде много за Вавилов. На 26 януари 1943г той умира от глад и е погребан в небелязан масов гроб – мрачна ирония за човекът, посветил живота си на изхранването на населението.

Изчезването на толкова известна личност не остава незабелязано. Уинстън Чърчил лично се свърза със Сталин, за да открие какво се е случило с Вавилов, но правителството е решено да потули всичко и да пази тайна дори от семейството на Вавилов. Тайната полиция разпространява фалшива информация, за да държи роднините в страх и объркване. Отчаян за отговори, синът на Вавилов, Олег, отива в полицейското управление. Казват му, че баща му е починал, но отказват да споделят как е умрял и къде е погребан. Олег отива и до затвора, където търси името на баща си сред надгробните камъни в близкото гробище, умолявайки пазачите и дори случайни минувачи за поне някаква информация. Не открива отговори, но доклади за това негово начинание достигат до Кремъл.

След като се отказва, Олег, също обещаващ учен, се връща към следването си в Московския университет. Тъкмо е завършил дипломната си работа на тема космически лъчения и решава с няколко свои колеги да отидат на къмпинг в планината. В последния момент друг професор от университета – Иванович Шнайдер – решава да се присъедини към групичката. Шнайдер преподава марксистко-ленинска доктрина и е подозиран за агент на тайната полиция. В планината Шнайдер и Олег се оказват сами в даден момент. В своя доклад професорът пише, че възникнала лавина, която подкопала снега под краката на Олег и го изпратила към сигурна смърт. Месеци по-късо съпругата му Лидия открива тялото му под снега… от дясно на главата му има дълбока прободна рана.

Вавилов го няма, но служителите му в института са решени да продължат работата му. През 1944г насажденията с картофи на института са изпепелени, след като при Обсадата на Ленинград градът е бомбардиран. Опасявайки се, че цялата колекция от семена може да бъде изгубена при едно нападение, учените планират да евакуират 5 тона семена с влак за планината Урал. Когато влакът така и не пристига в Ленинград, те разделят семената и ги подготвят за дългосрочно съхранение. Прозорците на сградата се осветяват от експлозиите наоколо, но самият институт кат по чудо остава непокътнат. Едва по-късно става ясно, че бомбардировачите са имали изрична заповед от Хитлер да избягват Исакиевския площад; той си е набелязал близкия хотел Астория като идеално място да отпразнува победата си с пищен банкет. След като не могат да евакуират семената, ботаниците заковават прозорците и се редуват да охраняват колекцията от плъхове и гладуващи граждани. През 900-те дни обсада 28 от служителите в института умират от глад докато бдят на пост, обградени от храна. Тези хора дават живота си, за да може семената а Вавилов и гените в тях да бъдат запазени за бъдещи поколения.

През следващите две десетилетия е наложена пълна забрана върху практикуването на менделската генетика, а противниците на Лисенко са уволнени. През 1940г той е назначен за директор на Института по генетика – впечатляващо постижение за човек, който се съмнява в самото съществуване на гените. Влиянието му оцелява след ерата на Сталин и Хрушчов, изолирането на ДНК от клетки и откриването на двойната спираловидна структура от Уотсън и Крик. За разлика от СССР обаче, в чужбина той е възприеман по доста различен начин. На наградите на Научната академия през лятото на 1945г, Лисенко изнася реч за биологичните изследвания. За всеобщо изумление, той описва своето разбиране за сексуалното размножаване, говорейки как сперматозоидът и яйцеклетката се изяждат, а от остатъчния материал се появява потомството. Хората се споглеждат и се опитват да сдържат смеха си. На следващата година руският емигрант Теодосиус Добжански превежда някои от трудовете на Лисенко на английски, надявайки се, че отзвукът в САЩ ще е достатъчно опустошителен, за да доведе до падението на Лисенко. Този превод, обявява Добжански, е „една от най-неприятните задачи, които съм имал през живота си“.

С натрупващата се критика и набиращото скорост антилисенско движение, късметът на Лисенко изглежда най-после привършва. През 1957г той се довършва сам с друга програма, която разбира се обещава невероятни резултати за невъзможно кратко време. Той твърди, че е разработил специален режим, който ще повиши производството на мляко толкова много, че СССР скоро ще задмине САЩ. До 1965г става ясно, че програмата му е пълен провал. Млечното производство спада от 7000 килограма на по-малко от 4500 и продължава да намалява. Репутацията на Лисенко е унищожена и той е свален от поста си в Института по генетика.

През 1955г обаче репутацията на Вавилов се възстановява по време на процеса на десталинизация. Хрушчов посмъртно го помилва, а научните трудове с името му постепенно се връщат в библиотеките. Свободни от ограниченията на цензурата, повече от 30 книги, описващи живота и работата на Вавилов са издадени на руски през 80-те и той продължава да бъде почитан не само като брилянтен генетик, но и като мъченик на научната истина.

От 11 банки със семена, които Вавилов създава из Съветския съюз, основната колекция в Санкт Петербург все още се пази. Тя остава една от най-големите такива в света, като 80% от семената там не се съхраняват никъде другаде. През последните няколко десетилетия институтът изпраща семена от тези забравени видове във Франция и Етиопия, където войната и индустриализацията водят до изчезване на местните видове. Във време, когато повишаващите се температури и все по-честите наводнения и горски пожари заплашват изхранването на световното население, колекцията на Вавилов ще изиграе ключова роля в спасяването бъдещите ни потомци.

Търговски обучения - myjobistosell.com

Бързи и ипотечни кредити - creditpernik.com

След смъртта на Лисенко през 1976г, учените вече имат свободата да се върнат към наследството на Мендел, но след близо 3 десетилетия изоставане, СССР никога повече не постига особен напредък в сферата. Също както Лисенко, с подкрепата на Сталин, вярва че пластичността на организмите ще позволи създаването на социалистическата им утопия, руснаците се опитват да мутират науката, за да я вкарат в марксисткия калъп. В крайна сметка това води до смъртта а безброй хора – не само Николай Вавилов и сина му или стотиците учени, убити заради „чистата“ им наука, но и десетки милиони, които умират от глад – научна трагедия с невъобразимо висока цена.

loading...
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *