Има много заблудени хора, които вярват, че през Средновековието права имали само мъжете – а жените били безправни и ощетени в социалния си статус. Но в действителност красивата половина на човечеството оказвала сериозно влияние върху различни процеси в социалния живот на Средновековието. Не бива да забравяме, че преди да бъде въведено т. нар. „равенство на половете“, дамите се ползвали с редица привилегии и предимства в сравнение с мъжете.
Финансовото състояние на дамите далеч не било плачевно, но самият статут на съпруга не бил ценен много високо. Естествено, човек не може да се скрие от природата и инстинктите – но Средновековието осъждало извънбрачното съжителството и го приравнявало към блудството и разврата. Затова женитбата била нужна като прототип на библейския съюз на Адам и Ева и, естествено, била необходима и за двете страни – но все пак Църквата не можела да допусне женитба само заради плътските удоволствия. В основата трябвало да лежи и искреното съгласие на съпрузите.
В днешния свят отделните фактори са еднакво важни за сближаването на двама души: сходството в характерите, както и физическото привличане може сега да играят поотделно решаваща роля за създаване на семейство. Обаче Средновековието разглеждало по-надеждни варианти и това било напълно разбираемо. Каноничното право посочвало, че млада дама, която е навършила 12 или 14 години, може да се омъжи. Това била възрастовата граница за момичетата от онази епоха. Младите мъже можели да си вземат съпруга, след като навършат 16-годишна възраст. Но как може да се разчита на искреността на двама младежи, ако те все още не са се ориентирали в чувствата си или партньорът им е просто неприятен? В този случай по правило момичетата били принуждавани да се съгласят по принцип. Случвало се чувствата между потенциалните съпрузи да възникнат малко след годежа – и тогава двата рода се захващали за работа.
Разбира се, главите на семействата имали свои, особени мотиви: изгодният брак можел да донесе осезаеми икономически и политически резултати. Това бил истински „пазар“ за девойки и младежи, който функционирал сред обществения елит.
Обикновените хора в този случай спазвали принципа за приблизително равенство на бъдещите съпрузи. Без съвети на приятели и духовници въобще не се започвала подготовка за встъпване в брак.
По време на пролетните празници младежът оставял цветя или зелени клонки пред къщата на своята избраница. Това бил знак, който символизирал взетото решението. Следвал годеж и публичен обет. Двойката обещавала непременно да се ожени.
За да премине всичко гладко, били необходими няколко месеца. Семействата на двамата годеници се опознавали, проверявали за недостатъци в репутацията и финансовото си състояние, оценявали перспективите за бъдещето. И едва когато всички страни оставали доволни, пристъпвали към сватбата.
Средновековната европейска сватба била хибрид между германски, римски и християнски традиции и обичаи. Това представлявало великолепно и многолюдно събитие: гъмжило от роднини, приятели, пътуващи музиканти и актьори, многобройни подаръци и богати трапези. Сватбените разходи можели да разорят дори богат генуезки или венециански търговец от XIV век. Италианците даже въвели специални ограничения върху разходите за една сватба.
Обикновено сватбената церемония се провеждала в дома на булката. Там се стичали всички гости, облечени в най-скъпите си рокли и костюми. Освен разкошните облекла, младоженците се отличавали и с венчалното покривало, което държали над главите им. Невястата, колкото и да ни е странно днес, трябвало да бъде в цветна рокля – обикновено червена. Нейният баща предавал ръката на дъщеря си на младоженеца.
Кулминацията бил процесът на размяна на пръстени. Вече било просто безполезно да се отказва: на церемонията присъствали неколцина свидетели. Свещеникът и нотариусът заверявали брака. След това кортежът отивал в църквата – там младоженците давали обети и получавали благословия. Но молитвената служба в църквата и необходимите ритуали не били евтини.
Сватбата била шумна, публиката се веселяла с всичка сила, преяждала, препивала и пеела буйни песни. Булката не ядяла нищо до самия край на церемонията. Върху нея лежала цялата отговорност за последния етап от сватбения процес – половия акт. Младоженецът се забавлявал, пиел и ревял неприлични песни заедно с приятелите си.
Леглото бивало осветено от свещеник, а младоженците – съблечени от жени, присъстващи на сватбата. Съпругът трябвало да изтърпи един любопитен ритуал: „развързване на панделките“. Той се състоял в това, че половият орган на мъжа първо бил завързван с панделки, а след това го развързвали. Така мъжката му сила се смятала за освободена. После на младоженците сервирали десерти и ароматни вина, за които се смятало, че настройват двойката на сексуална вълна. Основният десерт бил традиционно френско ястие, наречено „шодо“ – жълтъци, разбити с вино и захар. И накрая двойката оставала сама, но не съвсем. Някоя уважавана матронa прекарвала нощта наблизо и докладвала на обществеността за случващото се.
В резултат на това цялата необходима информация била съобщавана на гостите и сватбената церемония се смятала за приключена.
–
