Официалното название на прочутите френски мускетари било „Мускетари на военния дом на краля на Франция“. Те съществували от 1622 до 1775 г.
В разцвета си това подразделение имало 2 роти. Първа рота била на сиви коне, затова наричали нейните членове „сивите мускетари“. Втора рота яздела черни коне – наричали бойците й „черните мускетари“.
Всеки мускетар трябвало да се яви на война задължително с личен слуга. Екипировката, включително коня, си купували сами – държавата им давала само тяхното основно оръжие, мускета. Впрочем, те продавали фитилните мускети и си купували по-сигурните ударно-кремъчни. Всички мускетари носели черни ботуши-ботфорти (до над коленете) и черна шапка с бяло перо.
Отначало мускетарите били 120 души, но когато през 1665 г. техен капитан станал д`Артанян, успял да издейства да се увеличат на 250.
Прославените мускетари във френския двор били набирани главно от бедни провинции като Гаскония – или, по-скоро, самите те прииждали оттам в търсене на държавни длъжности и заплати. В Париж, като столица, винаги можело да се намерят занимания, пари и, разбира се – слава. Също имало и мускетари-чужденци, обикновено високопоставени аристократи, изпратени на учение в Париж.
Противно на общоприетото мнение, мускетарите воювали малко. Били използвани предимно както сегашната Национална гвардия, тоест – в качеството на вътрешни войски. Преди това били най-обикновен ескорт на краля при пътуванията му – точно както днешните мотоциклетисти от парадната охрана на различните президенти. Малко по-късно станали нещо като национална служба за охрана – пазейки непосредствено краля и… кардинала.
Впрочем, за разлика от описанията във великия роман на Дюма, те служели главно на кардинал Ришельо – който се гърчел между опитите си да проваля политическите заговори на кралицата и да накара краля да обърне внимание повече на държавата, вместо да се оглежда в многобройните огледала в двореца
Какъв бил битът на обикновения мускетар? Немного добър. През зимата мръзнели от студ, дървата били скъпи. Посещавали хлебаря, за да сварят нещо в неговите фурни и печки – което консумирали вече студено след завръщане от служба. Основното им ястие била супа от зеле или леща. Картофите все още били слабо разпространени, а пък и докато във Франция разбрали, че се ядат не отровните стъбла и цветове, а грудките, доста селяни измрели.
Средният мускетар се хранел със скромни ястия от гасконската кухня, която била популярна сред бедните слоеве в Париж – парче хляб, сирене, може би яйце и много-много бургундско вино. По принцип в тенджерите влизало всичко, което горе-долу ставало за ядене – охлюви, всякакви морски животинки, жаби.
Как живеели обаче аристократите и богатите мускетари – защото потомци на богати благородници имало и във втора мускетарска рота, която по едно време се смятала дори за по-престижна от първа?
На масата сервирали всичко наведнъж и накуп – често месо от дивеч. Рядко използвали вилици, защото някои по-строги монаси заявявали, че им приличат на „рогата на дявола“. Пастетите ядели с лъжици. Чак след 1815 г. руснаците донесли в Париж обичая да се яде от индивидуални чинии – и дълго време французите наричали това „руско сервиране“.
Забавленията били игри, подобни на тенис, театър и война. Разбира се, и дуели. Независимо, че по времето на мускетарите дуелите вече били забранени, единствената защита против дуела бил високият произход – херцог, принц или крал не можело да бъдат извикани на дуел. А иначе, когато някого го налегнела скука, можел да обяви дуел по всякакъв повод, включително и заради силно кихане.
Нерядко дуелът бил опасно и мръсно събитие, което се появило във Франция след войните с Италия – а оттам се разпространил из цяла Европа.
Той можел да се използва като предлог, за да бъде примамен опонентът и убит с помощта на наемници. Можело да се наеме професионален бретьор (фехтовчик) и той просто замествал титуляра. Правилата допускали и двамата противници да наемат бретьори, вместо сами да се бият. Първоначално бретьорството преследвало банална цел – след дуела вземали ботушите и оръжието на победения, а при повечко късмет – и коня.
Освен това, човек никога не можел да бъде сигурен, че докато върти шпагата, няма да стрелят в гърба му. По принцип, за това имало и нужда от секунданти; често те не стоели със скръстени ръце, а сами се биели със секундантите на противника или пък отстрелвали и пробождали евентуалните убийци.
Огнестрелните оръжия все още не били съвсем точни – виконт дьо Тюрен и граф дьо Гиш си уговорили дуел с аркебузи, застреляли два коня и един зрител, след което отишли да се напият.
На дуелите до ХІХ-ти век убивали или ранявали тежко – да се остави противника жив или леко ранен било проява на лошо възпитание. Отказът пък от дуел означавал страхливост и такъв мъж падал силно в очите на обществото.
През ХVІІ-ти век, когато се развива действието в „Тримата мускетари“, мускетарите нямали униформи. Едва в средата на века се появили прочутите светлосини казакини с кръстове на гърдите и гърба, украсени с лилии – емблемата на династията на Бурбоните.
При пенсиониране мускетарят можел да получи пенсия, да се прибере вкъщи и да заеме някаква длъжност, например кмет или губернатор, както постъпил, например, командирът на д`Артанян – капитан дьо Тревил.
Много от мускетарите направили добри кариери, станали маршали на Франция – както д`Артанян, известни политически дейци, дори крале – както полският крал Ян Собески.
Но най-голяма слава във вековете френските мускетари си спечелили със своите верни шпаги и несравнимата си доблест.
