background img
апр. 21, 2017
5287 Views

Какво причинява гласовете в главите ни?

Автор:

Говорите ли си сами понякога? Но не на глас.Говорим за гласовете в главите си, които често се опитват да ни дават някакви добри или лоши съвети. Понякога дори провеждаме цели разговори със себе си наум. Освен това, чуваме този шепнещ глас и докато четем – като че ли умът ни казва думите, но само ние можем да ги чуем. Какво създава гласовете в главите ни и какво е значението им? Нека разберем заедно.

Ние може да не сме дали име на човечето, което говори в главите ни, но учените всъщност са дали название на гласовете, които чуваме. Наричат се „вътрешна реч“ и са предмет на изучаване от учените в продължение на векове. Психолозите са привлечени от нея, откакто съществува науката психология.

През 1930 година руският учен Лев Виготски предлага идеята, че вътрешната реч е резултат от интернализация на външната реч. Или да го кажем по-просто – Виготски смята, че вътрешните гласове са същия процес като външната реч, но само до момента, в който звукът излезе от устите ни. Възможно е да има известна доза истина в тази теория. През 90-те години невролози използват специални техники за изследване и откриват, че една част от мозъка, наречена зона на Брока, която е отговорна за нашите моторно — двигателни умения, свързани с речта, е била активна по време на вътрешната реч толкова, колкото и когато говорим на глас. Това означава, че мускулите и органите, които се движат докато говорим, като ларинкса например, са активни и когато говорим само в главите си, въпреки че изглежда няма причина да го правят.

Всичко това означава, че системите в мозъка ни, поддържащи, както външната, така и вътрешната ни реч, са силно свързани помежду си и дори е възможно да са едни и същи. Има причина двете системи да са толкова близки една до друга – защото вътрешната ни реч е нещо като предвиждане на това, което искаме да кажем на глас.

Изследователят Марк Скот от департамента по лингвистика в Университета на Британска Колумбия прави проучване относно мозъчния сигнал, познат като „corollary discharge”. Сигналът е копие на моторно — двигателния сигнал, който е изпратен до мозъка, за да му подскаже, че се каним да се движим, за да може той да реагира адекватно и в съответствие с това, което ще направим в следващия момент. Целта на този сигнал е да раздели сензорните ни преживявания, идващи извън тялото ни и онези, които сами произвеждаме. Това позволява на мозъка ни да предвиди движенията ни, преди дори да сме ги извършили. Това е причината, поради която не можем да се гъделичкаме сами например. Защото още преди да започнем да го правим, сигналът вече е изпратен до мозъка ни, за да може той напълно да игнорира усещането от гъделичкането.

Тази система най-често ни позволява да направим разлика между външните заплахи и това, което си причиняваме сами на себе си. Веднъж приел този сигнал, мозъкът вече знае, че това, което сами си причиняваме, не представлява заплаха за нас. Мозъкът ни използва сигнала по много интересен начин и докато говорим. Ако той не съществуваше, по време на разговор гласът ни би бил непоносимо висок. Тъй като ушите ни са толкова близо до източника на звука, собственият ни глас би ни се струвал толкова силен, че би заглушил всеки останал звук около нас. Докато говорим, сигналът се използва, за да може мозъкът ни да предвиди това, което ще направим и да намали звука, идващ от устите ни. Това означава, че собственият ни глас ни се струва доста по-слаб, отколкото чуждите. Но защо имаме гласове в главите си?

Мозъкът ни умее да планира изреченията в ума ни, още преди да ги изречем на глас. Освен това, той е изключително добър в повтарянето на звуци, които някога сме чули. Когато мислим за онези звуци от миналото, можем действително да ги чуем. Така че, когато мозъкът ни планира изречението, той го повтаря в главите ни – онова, което наричаме вътрешен глас. Благодарение на сигнала, за който говорихме преди малко, мозъкът ни знае кое изречение трябва да изречем на глас и кое е предназначено само за нас и следователно трябва да е повторено единствено в нашите глави. Мозъкът ни използва активно вътрешната реч, докато четем, защото му позволява да разбере изписаните думи много по-лесно, както и да ги запомни.

Учените смятат, че хората, страдащи от дислексия, изпитват по-голяма трудност в четенето и разбирането на думите, тъй като те нямат вътрешна реч. Изглежда трудно за вярване, но повечето хора, страдащи от дислексия, не разбират концепцията за гласове в главите им. Вместо това, те визуализират и разбират всичко по-добре от изображения, отколкото четейки изписани думи.

За повечето хора вътрешната реч е автоматичен процес и я чуваме всяка минута от деня ни, тя координира живота ни, планира и предвижда това, което имаме намерение да кажем и ни позволява да разбираме онова, което четем. Хората, страдащи от дислексия, често движат устните си, докато четат, поради факта, че не разполагат с лукса вътрешния им глас да прочита думите вместо тях. Малките деца също имат този навик да движат устните си, защото все още не са развили вътрешната си реч така, както възрастните. Докато те се научат да използват и развиват вътрешния си глас, те често казват всичко, което мислят на глас – за добро или лошо.

Понякога изглежда така, сякаш имаме някакво малко дяволче в главите си, което ни кара да вършим нередни неща. Но това всъщност е собственият ни мозък, който предвижда и планира всичко, което ни се иска да сторим, дори и в следващия момент да решим да не го правим. И нека бъдем честни – в повечето моменти това наистина се оказва по-добрият ни избор.

Категория:
Човекът

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Здравей, ако искаш да получаваш известия по имейл за най-нови публикации в Iskamdaznam.com

Powered by WordPress Popup

Menu Title