Разбира, Третият райх рухнал поради обективни исторически обстоятелства. Но личните характеристики на неговия лидер също оказали силно влияние върху неговия крах.
За разлика от Мусолини, който охотно разказвал за себе си, Хитлер обкръжавал биографията си в мистериозни загадки.
Наоколо му разказвали за неговите трудни младежки години, за военните му подвизи (през Първата световна война бил награден с орден „За военни заслуги“ и два Железни кръста), за неговото вегетарианство, за отвращението му от тютюна, за безсънието и изблиците на гняв, за въздействието на неговия хипнотизиращ поглед – и горе-долу това било всичко.
Най-пълни свидетелства за него дава фелдмаршал Кайтел по време на Нюрнбергския процес. Двамата били заедно през всичките години на войната. Кайтел познавал Хитлер, както лакей познава господаря си. Виждал го на работа, на трапеза, в моменти на гняв и ярост.
Че Хитлер живеел просто, твърди Кайтел, било самата истина. Фюрерът бил вегетарианец, въздържател, не пушел (но на млади години – по 1 кутия цигари на ден), носел скромно облекло. Макар да не бил аскет, имал съвсем умерени потребности.
Хитлер обичал женското общество – но не с цел разврат. Просто жените му се възхищавали, както от всеки мъж с власт, и обичали да го слушат – а той пък обичал да говори с часове. Легендарна е историята с неговите стенографки, които се карали коя да е дежурна, защото вече припадали от изтощение… Но другите жени го слушали в захлас.
В историята му с Ева Браун също липсва мистерия. Тя била помощничка на личния му фотограф Хофман. Хитлер я познавал отдавна, още от началото на политическата си кариера, и няма нищо странно в тяхната интимна връзка.
Кайтел описва Ева Браун така: „Малко под среден ръст. Твърде стройна и елегантна шатенка. Имаше красиви крака и това веднага се хвърляше на очи. Много мила и хубава. Тя беше, ако не срамежлива, във всеки случай много сдържана. Винаги предпочиташе да е в сянката и рядко се появяваше в резиденцията „Бергхоф“.
Кайтел опровергал слуховете, че Ева Браун имала две деца от Хитлер. Отрича и друга легенда: за съществуването на тайнствена стая, винаги заключена, където Хитлер пазел спомени от предишната си голяма любов – Хели Раубал, която се самоубила. Нямало такава стая.
Хитлер не бил нито хомосексуалист, нито импотентен; но неговите сексуални импулси просто били на заден план, засенчени от желанието за власт.
Атмосферата, в която протичал животът му, била сива и мрачна. Понякога го обхващала радост, но само по повод на политически успех или победа на фронта. Положителните му емоции били също така неистови, както и пристъпите на гняв. Той тъпчел с крака на място и целият почервенял, когато разбрал, че танковете му са превзели Абевил; и почти припаднал от радост при новината за капитулацията на Франция.
Хитлер не познавал развлечения. Не играел карти, не ходел на лов и риболов, не карал кола, не плувал, не колекционирал нищо. А понеже почти не спял и се хранел малко, животът му се свеждал до две неща: той говорел или размишлявал.
Живеел изцяло и изключително с една мисъл, една грижа, една мечта – неговата мисия. Бил от същата порода както маниаците с тяхната фикс-идея или затворниците, обсебени само от мечта за бягство. Тази тъмна, всеобхватна страст го поглъщала изцяло и го лишавала от всякакъв контакт с хората; тя го изолирала херметически.
Генерал-полковник Йодл разказвал: „Щабът на фюрера представляваше нещо средно между манастир и концлагер. Не бяхме оградени с бодлива тел, но за влизане и излизане ни трябваше специален пропуск, който само един от моите офицери, генерал Варлимонт, притежаваше“.
Около Хитлер не се смеели, не се шегували, не пушели, не пеели. Целият живот се свеждал до служба и скука.
Хитлер не бил свикнал да влага постоянни усилия в едно-единствено конкретно нещо. Мразел дълги доклади. Неспокойството на ума му пречело на сериозно четене – но много обичал детективски романи, които четял с истинска страст. Единственото, което той лично подготвял твърде грижливо, били речите му. Първо ги диктувал, след това препрочитал и променял по два-три пъти. Ударните места, които после разтърсвали целия свят и създавали впечатление за вдъхновена импровизация, учел наизуст.
„Беше необичайно трудно, – разказва Кейтел, – да му се представи обикновен доклад. Той те прекъсваше при първата фраза и започваше да говори вместо теб. В мозъка му непрекъснато се раждаха стотици идеи. Нямаше друг човек на света с толкова много идеи“.
Хитлер нямал съветници. Нямал приятели. Нямал даже доверени хора. Зад него не стоял „сив кардинал“, който да бъде тайната пружина на всички събития; нито някакъв германски Ришельо, нито Талейран или Фуше. Намирал се в някаква трагична самота. Третият Райх се състоял сякаш само от две неща: свръхестествен гений и неговите коленопреклонни поданици.
Нито една от политическите стъпки, които решавали съдбите на Германия и света, не се обсъждала предварително. Държавният съвет не бил свикан нито веднъж. Съвещания се свиквали само за изпълнението на вече взетите решения – но не и за обсъждане и решаване на самите проблеми.
Хитлер не понасял никого, който имал своя обща преценка за политиката и замислите му. Той казвал: „Всеки трябва да узнае само това, което е пряко свързано с него, и само в подходящия момент – тоест, възможно най-късно“.
Затова и неговите дипломати нямали представа за военните планове, а генералите – за политическите му замисли. Хората, които се занимавали с производство на оръжия, не знаели за какво и срещу кого са предназначени тези оръжия.
Всичко това в съвкупност обуславяло предизвестеното рухване и гибел на Третия райх.
