Човек може да понесе много – много повече, отколкото си мисли. Арести, доноси, обиски, болнични легла…
Големият руски писател Варлам Шаламов почти 20 години прекарал по лагери и заточения и бил сигурен: човек е по-издръжлив от всяко животно. Един от вариантите на своята автобиография Шаламов озаглавил „Няколкото мои живота“ – той със сигурност имал не по-малко от деветте живота, които се приписват на котките.
Впрочем, Шаламов много обичал котките. Често разказвал, че дори върху на знамето на Спартак била нарисувана котка – символ на независимостта, спътничката на римската богиня на свободата Либертас. „Хората са много по-лоши от котките, но вие можете да бъдете котка“ – казал веднъж Шаламов на приятелката си Ирина Сиротинская. Това било възможно най-високата похвала от неговата уста.
Най-близкото същество на Шаламов била черната котка Муха. Тя живяла с писателя до средата на 1960-те години. Бил труден житейски момент: разрив със съпругата му, бедност, проблеми със здравето (годините в лагерите на Колима се чувствали), живот в покрайнините на литературния свят. Отдушник били вечерите в малката стая: Шаламов работел на бюрото си, а Муха предяла върху коленете му.
Муха била независима котка. Тя се измъквала на улицата през отворения прозорец и се завръщала, когато намери за добре. Но един ден не се завърнала. Шаламов я търсил навсякъде – напразно. Няколко дни по-късно разбрал, че работници, които поправяли тръби в двора, намерили мъртва котка и я заровили в земята. Шаламов поиска да изровят Муха. Работниците първо се присмивали на стария ексцентрик, но сетне помогнали. Писателят се сбогувал с нея, измил я и я погребал на друго място. Не е известно какво точно се е случило с Муха. Шаламов смятал, че е „застреляна от някакъв генерал“.
Борис Лесняк – той се запознал с Шаламов в болница на Колима, няколко пъти снимал приятеля си с Муха. Лесняк си спомня: „Между другото, тази снимка с Муха имаше дубли. На един от тях Муха се получи с двойни очи. Варлам беше страшно заинтригуван. По никакъв начин не можеше да разбере как може да се случи това. А на мен това неразбиране ми се стори смешно – с неговата енциклопедичност и гигантска ерудиция“.
През 1962 г. списание „Новый мир“ публикувало повестта на Александър Солженицин „Един ден от живота на Иван Денисович“. Името на автора станало известно по цял свят. Според мемоарите на Лидия Чуковская, Анна Ахматова казала: „Тази повест трябва да бъде прочетена и научена наизуст – от всеки гражданин сред всичките двеста милиона граждани на Съветския съюз“.
Шаламов също високо оценил повестта. В писмо до Солженицин той пише за нейните художествени достойнства и сполучливите образи на героите. Нарекъл повестта „достоверна“, но имал забележки. Изобразявайки подробностите от лагерния живот, Солженицин допуснал няколко грешки. Например, Шаламов не разбира защо главният герой се нуждае от лъжица. В истински лагер това не е необходимо: кашата обикновено била толкова рядка, че можело да се пиете направо от чинията. Друга грешка: в лечебницата, където попада героят на повестта Шухов, „дори мишки не чегъртаха – всички бяха изловени от болничната котка, която се гледаше за тази цел. Шаламов коментира откровено: в лагера категорично не може да има котка – тя със сигурност ще бъде изядена.
Пет години след публикуването на „Един ден …“ и две години след смъртта на Муха, Шаламов пише разказа „Безименната котка“. Сякаш полемизирайки със Солженицин, той настанява ранената котка в затворническата болница, където тя оцелява, укрепва и избавя отделението от плъховете. Но идиличният живот на котката и нейните две котенца не трае дълго: затворниците варят супа от тях. Третото неназовано коте, което попада при рибар, скоро също ще умре.
За себе си Шаламов пише, че „през целия си живот не съм убил нито една птица, нито едно животно“. Той мразел лова и казвал че баща му, запален ловец, никога не успял да научи сина си да стане ловджия.
В крайна сметка между Шаламов и Солженицин пробягала черна котка. Когато Шаламов се отказал от публикуването на своите „Приказки за Колима“ на Запад, заявявайки, че проблемите в книгата „отдавна са преодолени от самия живот“, Солженицин отсякъл: „Шаламов умря“. Шаламов пък на свой ред нарекъл Солженицин „бизнесмен“ и „инструмент на Студената война“.
Варлам Шаламов починал през 1982 г. в пансион за психически болни хора. От 1979 г. той живеел в Дома за стари хора и инвалиди на Литературния фонд.
Той имал много по-трудна съдба от Солженицин – но никога през живота си не казал нито дума против Сталин и Съветския съюз.
–
