От Троянската война (около 1190 пр.Хр.) до началото на елинистическата епоха (около 323 г. пр. Хр.) е засвидетелствано съжителство на Балканите между траки и елини. През цялото това време тези две общности развиват свои собствени модели на социално-икономическо, политическо и културно развитие. С началото на елинистическата епоха в Стария свят, свързана с наследството от завоеванията на Филип Македонски и синът му Александър, древногръцкото се налага като доминиращо над тракийското. Специфично тракийското остава, но в голяма степен е смесено с гръцкото: траките използват гръцки букви и възприемат гръцките образци в начина си на живот.
Тракийската самобитност в духовен аспект има своето конкретно измерение. Тя влиза в рамките на онова, което на научен език се нарича тракийски орфизъм. Тракийският орфизъм е изключително явление за духовния живот на Балканите. Представлява магически практики и ритуали, характерни за хорa с източен произход. Орфизмът се е съхранил от прастари времена до днес под формата на кукерските традиции. Най-силен негов израз е обредният танц на Белия кукер в Странджа. Кукерът е тракийският бог, цар, върховен жрец и шаман Дионис Загрей.
Облечен е в овчи кожи, с висока гугла на главата и с открито лице, начернено със сажди. В ръце държи дървена сопа (пометаш), увита с кожа от единия край, а на кръста му е закрепен дървен фалос, обагрен в червено. Придружаван е от свитата си. Кукерът е символ на соларното (слънчевото) начало в света. По време на танца си той „опложда“ Великата богиня майка – Земята, която е персонификация на хтоническото (земното начало на света). Танцът символизира сливането на слънчевото със земното, разкривайки тайнството на плодородието на почвата, даряваща живот с настъпването на пролетта.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
