От Троянската война (около 1190 пр.Хр.) до началото на елинистическата епоха (около 323 г. пр. Хр.) е засвидетелствано съжителство на Балканите между траки и елини. През цялото това време тези две общности развиват свои собствени модели на социално-икономическо, политическо и културно развитие. С началото на елинистическата епоха в Стария свят, свързана с наследството от завоеванията на Филип Македонски и синът му Александър, древногръцкото се налага като доминиращо над тракийското. Специфично тракийското остава, но в голяма степен е смесено с гръцкото: траките използват гръцки букви и възприемат гръцките образци в начина си на живот.
Тракийската самобитност в духовен аспект има своето конкретно измерение. Тя влиза в рамките на онова, което на научен език се нарича тракийски орфизъм. Тракийският орфизъм е изключително явление за духовния живот на Балканите. Представлява магически практики и ритуали, характерни за хорa с източен произход. Орфизмът се е съхранил от прастари времена до днес под формата на кукерските традиции. Най-силен негов израз е обредният танц на Белия кукер в Странджа. Кукерът е тракийският бог, цар, върховен жрец и шаман Дионис Загрей. Облечен е в овчи кожи, с висока гугла на главата и с открито лице, начернено със сажди. В ръце държи дървена сопа (пометаш), увита с кожа от единия край, а на кръста му е закрепен дървен фалос, обагрен в червено. Придружаван е от свитата си. Кукерът е символ на соларното (слънчевото) начало в света. По време на танца си той „опложда“ Великата богиня майка – Земята, която е персонификация на хтоническото (земното начало на света). Танцът символизира сливането на слънчевото със земното, разкривайки тайнството на плодородието на почвата, даряваща живот с настъпването на пролетта.
Орфизмът се формира като аристократично мистично учение. То е показателно за изконно тракийските световъзприятия, твърде различни от елинските. Орфизмът утвърждава религиозната вяра сред хората, вярата в безсмъртието на душата и в нейното спасение чрез култовите практики. Той инициира всепроизход и единно начало (монархизъм), докато елинската космогония е свързана с представата за Хаоса и многообразието (демократизъм). Затова орфизмът е достъпен само за посветени, а не за всички. Неговите последователи се събират на тайни места, където четат свещените си слова.
Орфическите ритуали пресъздават целия живот на Царя-жрец и полубожество – Дионис Загрей. Защото Царя е начало, среда и край на света. Той е дете на Великата богиня-майка. По време на своята ранна възраст, както всяко дете, се нуждае от играчки. Това са огледало, зарове, златна ябълка, шишарки, колелце, пумпал, топка и късче вълна. Такива играчки и до днес се намират по време на археологически разкопки, като са свидетелство за орфически практики сред древното население.
Последователите на орфизма не извършват кръвни жертвоприношения, каквито са много характерни при елините. Освен това се въздържат да ядат месо и яйца. Храмовете-гробници на тракийските царе вероятно служат за техни места за поклонение. Те вярват, че душата на царя им става безсмъртна, а той самият се превръща в божество след смъртта си. Такива вярвания също са твърде чужди за елините.
След включването на траките към елинския кръг на културно влияние се осъществява синкретизъм (смесване) между вярванията на елини и траки. Дионис Загрей (Орфей) намира своето място в древногръцкия пантеон, където е с много по-маргинално значение и почти неузнаваем. Бог Дионис е божество на лозарството, виното и веселието – нещо отдалечаващо го твърде много от тракийския му контекст. Митът за Орфей, героят отишъл в отвъдния свят в търсене на любимата си Евридика, е тясно свързан с орфическите търсения. Тракийският орфизъм е учение, сближаващо Изтока и Запада чрез мистика и вяра в безсмъртието на човешката душа.
Галерия:
Изображение на свирещия Орфей върху съд от V в. пр. Хр.
Изображение на Дионис от IV в. пр. Хр.:
