Откакто човекът започнал да се облича в животински кожи, наметалото се превърнало в незаменим елемент от мъжкия гардероб. В продължение на векове обикновено парче плат, голямо или малко, се използвало като одеяло или покривало през нощта и в хладните часове на деня – а размерът и материалът се променяли само в зависимост от климата, в който живеел човек.
Римската тога. Най-ранните наметала представлявали обикновени кожи, прикрепени към тялото с кожени каишки или се закопчавали с груба игла през едното рамо. По-късно наметалото се превърнало във връхна дреха, която римляните носели над туниката. Наричало се „тога“ и с единия край се премятала през лявото рамо – а различният цвят на тогата посочвал социалната класа на определени граждани, например, висшите чиновници носели бели тоги, императорите – пурпурни и т. н.
В Ранното Средновековие дрехите за благородниците и по-богатите класи били много дълги и обемни. Тези мантии имали дължина до глезена или до пода и най-често се използвали от монасите. Пак тогава се появили по-къси походни средновековни наметала с качулки. Те предпазвали конника от прахоляк и кал, скривали го от прекалено любопитни очи, а също така го пазели от дъжд и вятър.
Трябва да се прави разлика между понятията „мантия“, „плащ“ и „наметало“. Мантията е голяма и сравнително тежка, най-често до пода – именно тя се използва от коронованите особи. Плащът е неин по-къс и олекотен вариант, а наметалото вече е съвсем леко, по дължина се доближава до пелерината, като може да бъде дори само до кръста.
Английската дума „cloak“ (плащ, наметало) идва от средновековната латинска „cloca“, която означава обикновена пелерина на раменете, а също и от старофренската дума „cloche“, означаваща камбана. Въпросът е, че най-често срещаната форма на наметало в Ранното Средновековие е във вид на камбана без закопчалка – просто парче материал с един отвор за главата.
В по-късното Средновековие, като се започне от ХІV век, мъжете започнали по-рядко да носят плащове, освен когато било необходимо за предпазване от студ по време на пътуване и езда. Плащовете станали по-малко необходими поради въвеждането на отделна качулка с прикрепена пелерина само върху раменете. Появило се и наметалото тип „сюрко“ – своеобразен вариант на пончото, който служел за предпазване на рицарската броня от слънчевия пек. Сюркото имало най-различни варианти на дизайн, като върху него се намятали пълноценни плащове, украсени с пухкави кожи и закрепвани на гърдите с катарами и шнурове.
След XIV век наметалото с качулка активно излиза от мода и се носи само от бедняци и или дребни разбойници. Понякога плащовете били използвани от войниците, за да ги предпазва от дъжд – но, така или иначе, популярността им в Европа до ХVІ век била на много ниско ниво.
Всичко се променило, когато в периода около 1550-1560 г. плащът се върнал на мода сред испанските мъже като луксозна част от мъжкия гардероб. Испанската мода за носене на плащове станала много разнообразна – те били с различна дължина, с висящи или отворени ръкави, добавяли им широка яка. Начинът на носене също бил различен, тъй като плащът можел да се носи на двете рамене или само на едното, или просто да се преметне през ръката. Испанският плащ бил красиво скроен и ушит, често се използвали богати и тежки материали; подплатата била контрастираща, а краищата и яките – разкошно украсена.
Именно по това време станали много популярни плащовете на едно рамо, особено сред различни европейски гвардейци или опитни наемници – които с помощта на такова наметало можели да прикрият шпага или оръжие на пояса, като същевременно подчертавали богатото си облекло. Мъжът можел да преметне плаща през лявото си рамо, за да може дясната му ръка да извади меч или пистолет пред нищо неподозиращия противник. Също така, съдейки по старинните начини на фехтовка, може да се предположи, че плащът се е използвал за различни похвати по време на битката, например, за да се увие около лявата ръка, за разсейване на вниманието или за да се улови вражеското острие с цел да се контраатакува. Техниките били най-различни.
Алтернатива на плаща било голямо палто (garde-corps или herygourd), което достигало до глезените и имало широки ръкави, събрани на раменете. Както плащовете, така и палтата можели да имат качулка с копче. По-специално, през 1630-те и 1640-те години, плащът най-често се носел само на едно рамо или се окачвал на гърба с връзки не само сред войниците, но и сред обикновените заможни мъже, тъй като това бил най-елегантният начин за носенето му.
Плащът на едното рамо продължавал да бъде моден елемент и в същото време играел „бойна и маскировъчна“ роля за шпаги, пистолети и ножове чак до началото на френската революция – когато униформите на различни европейски армии се превърнали окончателно в мундири, а ежедневните дрехи на мъжете станали това, което днес наричаме „делови костюми“.
–
