апр. 21, 2021
654 Views

Произходът на средновековната аристокрация

Автор:

В края на Западната Римска империя „знатните“ и „именитите“ (nobiles) били личности, близки до императора, титуловани лица, заемащи висши държавни постове, сенатори, назначени от императора военачалници. Този характер на вертикална мобилност в римското общество ни насочва по-скоро към чиновниците. Има много примери сред историческите личности от първия ешелон: това бил и твърдият „доминус“ император Диоклетиан, и пълководецът Флавий Аеций, както и Стилихон – римски военачалник, произхождащ от племето вандали.

Но да не забравяме, че Римската империя включвала много провинции и региони, където още в първите години сл. Хр. протичали собствени трансформации в разбирането за властта. Последните векове на Рим се характеризирали с откъсване на периферията от центъра. Имперската власт отслабвала. От провинциите към столицата редовно и с различен успех се стремели узурпатори на властта. В такава ситуация местният управляващ елит разчитал само на собствените си сили.

Външните нашествия на варварските орди през ІV-V в. само ускорявали процеса на формиране на местна аристокрация в провинциите. Постепенно се появявали големи вили-резиденции със защитни структури и собствени въоръжени части, които да защитават местното население (зависимо и независимо) от заплахите.

Хлодвиг I

Така на територията на Западната Римска империя се формирала цяла мрежа от представители на отделни кланове, които можели да разчитат на собствени сили и ресурси. Те упражнявали властови правомощия независимо от центъра. В хрониките се появили „магнати“, „оптимати“ и „комити“: например комитът на Африка Бонифаций, британският Вортигерн, както и наместникът на Галия Сиагрий, който най-дълго от всички удържал района си под контрол след падането на империята.

От другата страна на границата ситуацията била малко по-различна. Германската аристокрация се формирала от племенния елит (обикновено старейшините на родовете от едно племе). Властта се предавала по наследство. Но за тази власт имали значение военната харизма и личната храброст: след като се проявявал в кървава битка, воинът можел да разчита на широка подкрепа в племето и слава. Ариовист, Арминий, Аларих, Гейзерик и Хлодвиг са ярки примери за такива военни предводители.

Дружината около лидера и традициите на военното другарство обуславяли попълнението на племенния елит. Откроявали се привилегированите му и най-близки до лидера негови представители, които благодарение на лична преданост можели да спечелят сериозна награда под формата на дял от военната плячка.

Командирите на бойните части често били роднини на племенния вожд. Вождовете имали свои собствени малки укрепени стопанства и селища. Така лидерите на племенните съюзи и тяхната вярна дружина с времето се оказали готови да преминат към новия статут на варварски кралства със съответната аристокрация. Както виждаме, приликите между германския и римския компонент при формирането на средновековното благородничество са очевидни.

Великото преселение на народите и разпадането на Римската империя поставят началото на зараждането на средновековна Европа. Варварските кралства през V век започват да растат върху останките на Римския свят – Pax Romana. Такава дълготрайна формация е кралството на франките, което Хлодвиг основал в Галия през 486 година. Тук се сблъскали германските лидери и гало-римският елит.

През 19 век историците смятали, че варварите-завоеватели изтребили до крак местните аристократи с римски корени. Съвременните учени обаче, опирайки се на данните от археологията и други изследвания, стигнаха до извода, че старият, „автохтонен“, елит съвсем органично се вписал в новите реалности.

Дълго време в ранносредновековните кралства аристократите нямали постоянни жилища. Местата им на служба били далеч от собствените имения: преобладавал номадският живот на благородниците.

В Западна Европа през VІІ век клановете на Арнулфингите и Пипинидите се открояват в централните райони на държавата на франките – а на изток, в земите на съвременна Германия, родът на Агилолфингите заема водеща позиция.

Арнулфингите произлизат от Свети Арнулф, епископ на Мец (582-640). Представители на това семейство притежавали земя в Ардените (днещните югоизточна Белгия и североизточна Франция). Свети Арнулф участвал активно във вътрешната борба на кралството и помагал на Меровингите да обединят земите на Нейстрия и Австразия. Негов внук бил Пипин Средният (635−714), бащата на победителя на арабите Карл Мартел. През ІХ-ХІ в. потомците на Арнулф заели Южна Франция.

Пипинидите (предците на бъдещите Каролинги) са свързани с майордома Пипин Стари (около 640 г.), който служил при франкския крал Дагоберт Велики. Техните земи били разположени между Лиеж и Шелда – в района на Южна Холандия. Съседството с Арнулфингите им позволявало да водят успешна династическа политика. На фона на слабостта на Меровингите представители на този клан се закрепили върху най-високите държавни постове. И Карл Мартел, и баща му контролирали Нейстрия.

Агилолфингите станали управляващата династия на Бавария. Това бил един от най-влиятелните родове в Източнофранкското кралство. Получили власт първо в западните области на владенията на Хлодвиг. В кодекса закони „Баварска правда“ (lex Baiuvariorum) те фигурират като херцози на служба при краля на франките. Агилолфингите заемали средното течение на Дунав и Южна Бавария. Тяхна крепост и резиденция бил град Регенсбург. Пръв документално известен „херцог на баварите” е Гарибалд I (500-593). Свободите на Агилолфингите продължили до 788 г., когато Карл Велики обвинил херцог Тасилон III в измяна. Всичките му земи били отнети, а той и децата му – изпратени в манастир.

Друг важен род в кралството на франките били Велфите (да не се бъркат с италианската политическа партия гвелфи). Връзката им с Каролингите се потвърждава от добре изследваната научна генеалогия. През VІІІ век Велфите притежават земи по бреговете на реките Маас и Мозел. По-късно се заселват в Горна Швабия и по средното течение на Рейн. Граф Рутхард (около 790 г.) е първият известен представител на рода. При Велф I (около 819 г.) започва династичният възход на това семейство. Дъщерите на графа стават съпруги на император Людовик Благочестиви и краля на Източно-франкското кралство Людовик Немски. Велфите дълго ще бъдат свързани с германските земи.

Любопитно е, че разклонения на Велфите са днешната британска кралска династия Уиндзор и немската Сакс-Кобургготи.

loading...
Категория:
Личности
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup