Хосе Мухика стана известен в целия свят със своя невероятен алтруизъм и радикални реформи. През 2013 г. влиятелното списание The Economist призна Уругвай за „страна на годината“. Нещо повече, тази латиноамериканска държава е първата, която получи такава чест, преди списанието номинираше само „хора на годината“. Редакторите обясниха избора си по елементарен начин: от консервативна католическа страна, тя бързо се превърна в истински бастион на социал-либерализма.
Само за няколко години там бяха легализирани гей браковете, марихуаната и абортите. Водещата роля в тези трансформации изигра Жозе Мухика, президент с леви убеждения, чийто начин на живот предизвика уважението дори на десния британски вестник „Дейли мейл“, който обожава да разобличава „борците за национално щастие“, живеещи нашироко. Статията за уругвайския президент беше озаглавена „Най-накрая! Политик, който НЕ крие имуществото си!”
Наистина няма какво да скрие Мухика. След като стана президент, той изостави великолепния дворец, в който преди това живееха многобройни уругвайски премиери, и се засели във фермата на жена си в околностите на столицата Монтевидео. Трудно е да се предположи, че президентът живее в скромната къща с една спалня: пред къщата, заобиколена от хризантеми, е паркирана колата му – Volkswagen Beetle 1987 г. Охраната е представена от двама полицаи, скучаещи на селския път, водещ към фермата, както и трикраката Мануела, любимото куче на държавния глава.
Самият 78-годишен президент в свободното си време се занимава основно с малката си градина. Когато възрастта напомня за себе си, той ходи в обикновена селска клиника, където търпеливо чака повикването на лекаря заедно с обикновените посетители. Освен това купува храна в обикновен магазин, където след работа отива със собствената си кола. В същото време той харчи много малко пари: той дава 90% от президентската си заплата за благотворителност, а живее с около хиляда долара на месец.
Мухика не обича да го наричат „най-бедният президент на планетата“. Според него бедни са онези, които се заобикалят с невероятен лукс, зад който има пълна духовна и морална пустота. А той просто живее нормално, в пълно съответствие със собствените си потребности. Президентът обяснява, че дълги години пределът на мечтите му е бил обикновен матрак, така че сегашният му живот напълно го устройва.
Мухика знае какво говори: той започва политическата си кариера в партизанското движение от марксистки тип Тупамарос. Неговите бойци станаха известни като вид „робинхутовци“ – ограбваха богатите и банките, след което раздаваха пари и имущество на бедните. Такива действия често са съпътствани от насилие: Мухика например е раняван шест пъти при престрелки. Когато военните дойдоха на власт, повечето от членовете на Тупамарос, включително и бъдещият президент, бяха прибрани в затвора. Зад решетките той прекарва 12 години сам на дъното на кладенец, където условията, разбира се, били ужасни: нямало матраци.
Уругвайският президент, въпреки че призовава целия свят да се измъкне от оковите на „нескромното потребление“, не изисква аскетизъм от своите съграждани. Според него, хората винаги са се стремили и винаги ще се стремят да живеят по-добре, което по принцип е нормално.
Следователно Мухика се отказва от марксистките възгледи на младостта си и провеждаше умерена левоцентристка икономическа политика, която осигурява на страната му стабилен три процентен растеж през последните години. Държавата инвестира много в национални и инфраструктурни проекти. Например по инициатива на президента всеки студент в страната е снабден с евтин компютър безплатно.
Под ръководството на Мухика Уругвай се превърна в много по-малко опасна страна. След пълната легализация на марихуаната и установяването на строг държавен контрол върху нейния оборот, международните наркокартели започнаха да напускат страната. Марихуаната стана обществено достъпна, след което популярността на хероина и кокаина драстично намаля. Не беше нужна война срещу бизнеса с наркотици: Уругвай просто престана да бъде печелившо място за наркокартелите.
Между другото, населението, първоначално прие легализацията на марихуана с доста скептицизъм (рейтингът на президента след това падна), скоро осъзна всички положителни страни на иновацията. Сега никой дори не повдига въпроса за възстановяване на наказателната отговорност за съхранението и потреблението на „тревата“. Нещо повече, в цял свят опитът на Уругвай в тази област се изучава активно и се дава за пример.
След като вече не е президент, жителите на страната тъжат за алтруизма и готовността на президента за реформи. Много уругвайци са впечатлени от начина му на диалог: откровен и дори суров. Шест огнестрелни рани, 12 години в затвора и достолепна възраст всеки могат да направят сприхав и необуздан. Разбира се, президентският статус налага определени ограничения, но Мухика все още остава партизанин по душа. През 2013 г., след преговори с аржентинския президент Кристина Кирхнер, уругвайският лидер, вярвайки, че никой не го чува, нарече колегата си „стара вещица“. Микрофонът обаче беше включен, така че това определение не само се чу, но и моментално се разпространи в социалните мрежи. Оттогава аржентинската опозиция не нарича Кирхнер по друг начин. Извиненията на Мухика в този смисъл бяха слаба утеха за нея.
Ето и друг любопитен епизод: Уругвайският президент, след като научи за дисквалификацията на нападателя на националния отбор Луис Суарес в средата на Световното първенство на ФИФА, обяви служителите на ФИФА за „стари кучи синове“. Той нарече решението за дисквалификация „фашистко“. На въпрос на журналистите дали може да се цитира, държавният глава отговори: „Да, моля!“ Публикувайте го. “ Излишно е да се казва, че след това неговата популярност сред съгражданите полетя до небето. Поражението на уругвайския отбор от колумбийците само засили увереността на избирателите в коректността на думите на техния президент.
Хосе Мухика ще остане легендарният държавен глава, който, както отбеляза The Economist, „прехвърли баланса от индивида към колектива, от униние към радост“.
