Можело ли е Русия да бъде католическа?

Днес Русия е най-голямата държава в света, запазила християнството като своя официална религия. След 1990 г. в нея са обновени и построени нови 25 хиляди църкви. И това на фона на Западна Европа, където постоянно разрушават църкви, превръщат ги в развлекателни заведения, кръчми, складове – или пък направо в храмове на религии, враждебни на християнството.

Да не говорим, че след гибелта на Византия през 1453 г., ако не е била Русия, Православието просто е щяло да бъде заличено от лицето земята.

Възможно ли е обаче историята да е предвиждала и отговор „да“ на въпроса, поставен в заглавието – тоест, Русия пак да е била християнска, но католическа страна? Отговорът, както често се случва в историята, е: „и да, и не“.

Годината на покръстването на Древна Рус е 988. Официално към този момент християнската църква все още не била разделена. Голямата Схизма, която е официално разделяне на Църквата на католическа и Православна (съответно, римска и византийска) датира от 1054. Тоест, от Покръстването на Русия до схизмата има разлика от 66 години. Формално това означава само едно: пред руския княз Владимир не е стояла необходимостта да избира между католицизма и Православието – тогава все още нямало нито католицизъм, нито Православие.

Но от хрониките е известно, че киевският княз се колебаел именно между Рим и Константинопол. И въпросът тук не е толкова в религията, колкото в политиката. Разколът се случил през 1054 г., но не на празно място. Той бил последната капка в разделителния процес, който продължавал доста години.

В средата на ІХ век избухнал сериозен конфликт между римския папа и константинополския патриарх заради Балканите, България и Южна Италия. Този конфликт стига дотам папа Николай I да обяви, че патриарх Фотий е избран незаконно и да поиска неговото преизбиране. След като му било отказано, папата отлъчил Фотий от църквата. Фотий от своя страна анатемосал Николай, а заедно с него и Римската църква.

Първото отлъчване се състоя през 863 г., второто през 867 г. През следващите 200 години почти нямало контакти между двете църкви. Константинопол и Рим започнали отделно съществуване един от друг. Киев, Новгород и други градове на Древна Рус, естествено, попаднали в сферата на влияние на Византия. Тук често идвали гръцки свещеници.

Руската хроника „Повесть временных лет“ описва сложния процес на избор на религия за Киевска Рус. При княз Владимир идвали мисионери не само от Рим и Константинопол, но и от волжките българи – които предлагали на княза да приеме исляма, и от хазарските евреи – с предложения да приеме юдаизма. В крайна сметка Владимир направил избор в полза на Константинопол.

Пратениците на папата в Русия не се появявали толкова често, колкото духовници от Византия – но затова пък били много активни. Ала като цяло Константинопол достигнал Русия много по-рано от Рим. Ромеите имали и още едно предимство – географско. Би било крайно неразумно за киевските князе да прекъснат продължителните си връзки с Византия. Самото руско духовенство след покръстването през 988 г. се състояло почти изцяло от гърци. Така да се предположи, че Русия щяла да се насочи към Рим след Схизмата през 1054 г., е утопия.

Но все пак, нека разгледаме варианта, при който Владимир избира сближаване с Рим. Да не говорим, че това би било напълно погрешна политическа стъпка и без да навлизаме в богословски подробности, нека се опитаме да си представим какво щяло да се случи по-нататък.

Значи, хипотезата е: през 988 г. Русия приема християнството по западен стил (все още не е официално католицизъм), а през 1054 г. окончателно се оформя като католическа държава. Строят се църкви и манастири от западен тип, епископите се назначават от Рим, а не от Константинопол.

Като начало: такава Русия би се озовала във враждебна среда. Рим е далеч, но Константинопол е близо. Една византийска икономическа блокада била лоша перспектива. За Русия Константинопол тогава бил най-важният търговски партньор. Киев бил силно зависим от това партньорство – обаче Константинопол можел и без него.

Но това би имало и обратен ефект, вече отрицателен за Византия. Напълно възможно е морските нападения срещу Константинопол да станели нещо обичайно за руските князе. Не е било изключено дори евентуално обединение на русите с Кръстоносните походи – още повече, че и за кръстоносците Константинопол бил интересна плячка, както сетне показала историята.

Можем да продължим да гадаем. Например, интересен въпрос е как би се развила съдбата на Тевтонския орден. Той се премества от Палестина в северната част на Европа, за да се бие с местните езичници и православни. Но какъв смисъл в това, ако вече била налице католическа Русия, способна да се справи с тази задача?

И по какъв път е щяла да поеме Москва през ХVІ век, когато дошло времето на Реформацията? По-нататък с Рим? Или, напротив, по пътя на Лутер, Калвин и други бащи на Протестантизма? Вероятно Русия също щяла да има своя религиозен реформатор.

И накрая – Балканите. Русия водила редица войни за освобождение на балканските народи най-вече поради една основна причина – религиозното съпричастие и единство. Балканските народи били също православни. Този аргумент чак до края на ХІХ век имал такава тежест, че дори западните държави признавали безусловно правото на Русия да бъде тяхна покровителка. Но ако тя била католическа, каква щяла да бъде съдбата на румънци, гърци, сърби, българи… Отговорът на Историята на този въпрос е доста мрачен. Дава го съдбата на арменците в Османската империя. Православните балкански народи едва ли щяха да избягнат същата злокобна участ. Просто днес техните държави нямаше да съществуват.

–