Обикновено се смята, че средновековните певци на „прекрасните дами“ и рицарските турнири – трубадурите, изпълнявали своите песни в съпровод на различни музикални инструменти. Аргумент за това са многобройните средновековни изображения, в това число миниатюри в ръкописи, където певците са изобразени със струнни, духови или ударни такива. Освен това, по този начин се споменават и в литературни произведения (както в лирика, така и в средновековните романи).
Но има немалко историци, които изпитват съмнения по този повод. Първо, музикалните инструменти в средновековните текстове се споменават по-скоро абстрактно. Тоест, не се уточнява какво, всъщност, е представлявала тяхната употреба. Разбира се, от това не може да се заключи директно, че такива инструменти не са били използвани. По-скоро, напротив: може би използването им е било толкова обичайно, че не е заслужавало специално споменаване. В края на краищата, също така е оскъдна информацията за облеклото и храната на трубадурите – от което не може да се направи извод, че не са били облечени или, че не са се хранели.
Но пък защо толкова рядко се привеждат средновековни описания и оценки за трубадурите именно като музиканти? А за техния талант на поети и съчинители се разказва надълго и нашироко в най-различни разкази, хроники и летописи?
Една от причините може би се корени в това, че по онова време (ХІІ-ХІV-ти вв.) се осъществява преход от устната към писмената култура – съответно, възхищението се насочва към новия жанр, тоест, повече към записаните стихове, отколкото към музиката.
Друга причина е обстоятелството, че произведенията на трубадурите се намирали в „елитния“, аристократичен регистър на куртоазното, придворното пеене – което, в очите на благородниците, чрез значението на своите стихове се различава от „ниското изкуство“ на народната музика, например, от танцовите мелодии, където главното е музиката. Но, щом пеенето, така или иначе, се е придружавало с акомпанимент, тогава кой е свирел?
Вярно е, че повечето трубадури умеели да свирят на музикални инструменти. Например, бедният рицар Пейрол от Оверн, изпаднал до положение на „жонгльор“ (трубадур от по-низша категория, изпълняващ и народни песни), бил известен с това, че свирел на виола – струнен инструмент с лък. Имало и трубадури, на които им свирели жени. Върху полетата на един средновековен ръкопис е изобразена благородна дама, която акомпанира на певеца на тамбурин – удължен барабан, често със струни, който издавал приглушен звук. Някои трубадури-съчинители наемали на своя служба жонгльори, които придружавали с музика техните песни. Лесно е да си представим как жонгльорът акомпанира с музикален инструмент на трубадура и обратно.
Във връзка с проблема с използването на музикални инструменти от трубадурите възниква и трети въпрос: как да се определи естеството и вида на музиката, която може да бъде извлечена от тези инструменти – като се има предвид, че нотите (западноевропейските ноти се появяват през ХІІ-ти век) възпроизвеждат само мелодията, без да ни информират за самото звучене?
Сред музикалните инструменти в окситанските (южнофренските) текстове най-често се споменава виолата. Следват арфа, флейта и „енфлабоц“ – инструмент, който прилича на гайда.
Изображенията в църквата на целестинския манастир в Авиньон, в сводестата зала на цитаделата в замъка Пюивер, в манастира на якобинците в Тулуза дават представа за музикалните инструменти от онова време.
Трубадурът най-често пеел сам. Той би могъл да бъде придружен от един или, в крайни случаи, от двама души – но те никога не заглушавали гласа на певеца, защото основно правило било добрата чуваемост на текста.
Именно затова за чистата музика, съпровождаща изпълненията на трубадурите от онова време, са останали толкова малко сведения – тя само допълвала гласа на певеца, който възпявал подвизите на рицарите, любовта им към прекрасните дами и забавленията в замъците на Средновековието.
