Още от най-древни праисторически времена, в човешкото общество се забелязва един постоянно възникващ конфликт, който условно може да бъде обозначен като „жреците срещу царете“. Причината е, че властта на монарха – независимо дали племенен вожд, крал, цар или император, според религиозната традиция, винаги произхожда от божественото. От духовете на племето, боговете, Бога – в зависимост от това каква религия изповядва даденото общество. А понеже общуването между хората и боговете се осъществява чрез прослойката на „жреците“, конфликтът между тях и светския владетел винаги съществува, независимо дали в латентен или вече реализиран вид.
В този конфликт по традиция побеждават „жреците“. Днес ние си мислим, че такива владетели като египетските фараони притежавали неограничена власт – но е достатъчно да се запознаем с невероятните ограничения, налагани им от религиозните предписания (тоест, на практика – от жреците), за да се усъмним в това. Фараонът нямал право да направи буквално крачка, която да не е регламентирана – всичко, което той вършел, трябвало да бъде по строго определени правила: как и кога да се храни, да се появява пред народа, да прави секс, как да се облича и т. н.
Почти няма висша религия, в която този конфликт между светския владетел и религиозните дейци да е избегнат. В православието той намира хармонично решение чрез т. нар. „симфония“ – монархът получава властта си от Бога чрез посредничеството на Църквата, а той на свой ред се грижи да устройва държавата си по Божиите правила. Така нито Църквата диктува светското управление, нито монархът се меси в църковните дела.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
