Още от най-древни праисторически времена, в човешкото общество се забелязва един постоянно възникващ конфликт, който условно може да бъде обозначен като „жреците срещу царете“. Причината е, че властта на монарха – независимо дали племенен вожд, крал, цар или император, според религиозната традиция, винаги произхожда от божественото. От духовете на племето, боговете, Бога – в зависимост от това каква религия изповядва даденото общество. А понеже общуването между хората и боговете се осъществява чрез прослойката на „жреците“, конфликтът между тях и светския владетел винаги съществува, независимо дали в латентен или вече реализиран вид.
В този конфликт по традиция побеждават „жреците“. Днес ние си мислим, че такива владетели като египетските фараони притежавали неограничена власт – но е достатъчно да се запознаем с невероятните ограничения, налагани им от религиозните предписания (тоест, на практика – от жреците), за да се усъмним в това. Фараонът нямал право да направи буквално крачка, която да не е регламентирана – всичко, което той вършел, трябвало да бъде по строго определени правила: как и кога да се храни, да се появява пред народа, да прави секс, как да се облича и т. н.
Почти няма висша религия, в която този конфликт между светския владетел и религиозните дейци да е избегнат. В православието той намира хармонично решение чрез т. нар. „симфония“ – монархът получава властта си от Бога чрез посредничеството на Църквата, а той на свой ред се грижи да устройва държавата си по Божиите правила. Така нито Църквата диктува светското управление, нито монархът се меси в църковните дела.
Обаче католическата църква дълго не успявала да реши проблема. За разлика от православната, където всеки национален патриарх е независим и над него няма друг епископ, при католицизма римският епископ – папата, централизира в своите ръце цялата църковна власт във всички католически държави. Оттук до изкушението да се направи същото и със светската власт има само половин крачка. И папите не успели да избегнат това изкушение.
Една от върховите точки в борбата между тях и католическите крале е сблъсъкът през ХІ-ти век между папа Григорий VІІ и императора на Свещената римска империя Хенрих ІV. В ръцете на папите имало едно могъщо оръжие – анатемата. Отлъчването от Църквата. В Средновековието това било най-страшното, което можело да сполети един християнин – от крепостния селянин до коронованите особи. Много по-страшно от тъмница. От тъмница може да се избяга. От анатемата – няма къде. Анатема означава, че никой няма право да общува, подслонява, храни, облича, подкрепя анатемосания. С две думи – жив мъртвец.
Папа Григорий VII и Хенрих IV
След своето избиране за папа, Григорий VII се опитал да разшири правата си – с което обаче не се съгласил императорът на Свещената Римска империя Хенрих IV. В отговор папата отлъчил временно императора през 1076г., обявил го за незаконен и заявил, че след 1 година отлъчването ще стане окончателно и завинаги. Всеки владетел винаги има сред своите велможи такива, които са готови да се разбунтуват при първия удобен момент. Германските князе на свой ред се заклели да не признават императора, докато е отлъчен. В стремежа си да избегне открит бунт, Хенрих определил среща на папата при Аугсбург.
Императорът облякъл проста одежда от зебло и, както се твърди, тръгнал бос. На 25 януари 1077г. Хенрих IV се изправил пред вратите на замъка Каноса, където бил отседнал папата. Григорий VII обаче, отказал да го приеме. Според информация от първа ръка (писмата, които двамата си разменили по-късно), Хенрих стоял пред портите на замъка в продължение на 3 дни. През цялото време той не свалил власеницата и постил. На 28 януари вратите на замъка се отворили и Хенрих бил пуснат вътре. Там застанал на колене пред папата и помоли за прошка. Папата му простил и същата вечер споделил причастието с него, което означавало официално снемане на отлъчването.
Замъкът Каноса
Ала Хенрих не успял да избегне въоръжения метеж против себе си. Група южногермански епископи и феодали заявили, че той не може да бъде повече император. Папата ги подкрепил, тъй като забраната срещу Хенрих да управлява оставала в сила – и за втори път го отлъчил от Църквата. Този път обаче всичко се решило на бойното поле. Хенрих разгромил бунтовниците и тръгнал с войските си към Рим. Папа Григорий VІІ бил принуден да избяга, а на мястото му седнал Климент ІІІ. Императорът успял да си отмъсти. Но това вече нямало особено значение. В съзнанието на поколенията замъкът Каноса се превърнал в символ на унижението на светската власт. За други обаче, император Хенрих ІV станал символ на борбата срещу папите. Така например, много последователи на протестантството го смятат за „първия протестант“.
След няколко века Ото фон Бисмарк заявил: „Ние няма да ходим в Каноса – нито телом, нито духом!“, като имал предвид, че по негово време Германия няма да позволи някой да й се меси в политическия, културен и религиозен живот.
Адолф Хитлер също използвал този израз, когато описвал срещата си през 1926 г. с министър-председателя на Бавария – Хенрих Хелд. Тогава фюрерът, наскоро освободен от затвора Ландсберг (където написал „Моята борба“), помолил премиера да свали забраната за Национал-социалистическата партия. И когато това станало, може да се сметне, че от тази своя „Каноса“ Хитлер тръгнал към властта.
