Постоянните войни между робовладелските държави изисквали съответната бойна екипировка. Затова производството на оръжия непрестанно отразявало най-високите технически умения в съответната епоха.
Впрочем, тази тенденция се запазила до ден-днешен – производството на оръжия винаги се извършва на най-високо технологично ниво.
В древността трябвало постоянно да се усъвършенства производството на хладни оръжия, които тогава били основният вид въоръжение. След медната и бронзова епоха всички видове хладни оръжия се изработвали от закалена стомана и старателно се оформяли, често с богата украса – за пълководци и владетели. Започнали да правят бойни секири, извити саби (с тях се получава и режещ удар, освен правия сечащ), боздугани.
С настъпването на желязната епоха започнал нов етап в развитието на оръжията – настъпило времето на железния меч. Железни мечове и копия се появили в Гърция през ХІ-Х в. пр Хр.
Значително усъвършенствали лъка – основното метателно оръжие на воините и ловците. В същото време подобрили стрелите, които получили бронзови, после стоманени върхове и по-съвършено оперение. Увеличил се и запасът от стрели, които започнали да се носят в кожени колчани.
Широко разпространение получила и прашката – древно оръжие за хвърляне на камъни, представляващо ремък с разширяваща се средна част.
Развило се строителството на метателните машини, в чиято конструкция били вложени най-напредничавите постижения на механиката на древността. Те се използвали най-вече за обсада на крепости – но също и за тяхната отбрана, по-малко в полеви сражения. Това били първите военни устройства, които изисквали точни математически изчисления и проектиране. Така, например, Архимед създал много военни машини, използвани при защитата на родния му град Сиракуза срещу римляните. Сред тях най-уникални били запалителните полусферични огледала, които се правели от полиран метал – и фокусирали слънчевите лъчи върху платната и дървените части на вражеските кораби, като ги подпалвали.
Въз основа на лъка и прашката започнали да правят машини с механични устрйства за натягане на дебелите въжени тетива. Около 500 г. пр. Хр. в Китай се появил прост камнемет, който представляваб гъвкав изправен стълб, вкопан в земята – към свободния му край била закрепена прашка с камък в нея. По-нататъшно развитие на този тип метателни уреди е катапултът, предназначен за хвърляне на камъни по стръмна траектория. Неговият метателен елемент бил лост, вмъкнат в сноп усукани въжета. Камък или друг снаряд се поставял във вдлъбнатина под формата на лъжица на свободния край на лоста.
В Древна Гърция и Рим използвали онагри – мощни катапулти, които позволявали да се хвърлят камъни с тегло до 80-100 кг, бъчви с запалителни смеси и др.
Термините „катапулт“ и „катапултиране“ не са изчезнали от съвременния лексикон, тъй като катапултиращи устройства, естествено, с по-съвършен дизайн, широко се използват днес за спасяване на пилотите на самолети при аварии.
Едно от първите устройства за механично хвърляне бил гастерофетът – мощен лък с механично устройство за затягане на тетивата, прототип на средновековния арбалет. По-нататъшното му развитие е балистата, използвана чак до Средновековието за хвърляне на различни снаряди (дървета, стрели, камъни и др.) по леко наклонена (настилна) траектория.
По време на обсада на крепости широко се използвали и хелеполите – многоетажни обсадни кули, високи до 35 метра и движещи се върху ролки или колела; те били облицовани с метални листове или кожи. В долната част на хелепола се намирали стенобойни машини за пробиване на стените – тарани. Таранът представлявал тежък дървен ствол с метален накрайник, окачен на вериги, който се разлюлявал, за да удари крепостната стена. Започнал да се използва от асирийците още през Х-VІІІ в. пр. Хр.
Огромна роля в битките играели бойните колесници, които започнали да използват шумерите през III хилядолетие пр. Хр. През II хилядолетие те се разпространили навсякъде и се привличали в решаващите сектори на военните действия, най-често пред фронта или по фланговете на пехотата. Египетските фараони по време на битка се изобразявали винаги в колесница.
Колесницата била с две, по-рядко с четири колела, запрегната с два коня и управлявана от кочияш. Върху платформата имало воин, въоръжен с копие и лък, а понякога и негов оръженосец. Любопитно е, че бойни колесници били използвани и през ХХ век – това били прочутите „тачанки“ по време на Гражданската война в Русия в периода 1918-1922 г., след революцията от 1917 година. Техният екипаж бил същият – кочияш и боец, но вече въоръжен с оръжие от ХХ век, прочутата картечница „Максим“…
Усъвършенстването на хладните оръжия принуждавало воините да търсят защита от тях. Отначало използвали кожени, медни, бронзови, а после и железни шлемове и брони. Щитовете също се изработвали от всякакви материали, включително и от дърво.
През І хилядолетие в Асирия се появило едно от най-разпространените защитни въоръжения – ризницата. Това бил много скъп защитен доспех във формата на риза от железни халки. За да се направи такава метална риза за среден ръст, били необходими около 20 хиляди халки – колкото по-малки били, толкова по-скъпа била самата ризницата. Производството на ризници показвало и високото ниво на развитие на коваческото изкуство.
В допълнение към оръжията и средствата за защита в армиите започнали да се появяват други военни принадлежности и атрибути: тръби, знамена, гербове, барабани и др.
За съжаление, оръжията като инструменти за убиване винаги се намирали и се намират в челото на техническия прогрес на всяка една епоха.
