В продължение на 33 века шпиони и разузнавачи оказвали силно влияние върху хода на историята – но обикновено винаги били заобикаляни от вниманието на историците, които често пренебрегвали, а и днес пренебрегват тяхната роля.
Това се обяснява, очевидно, от самата природа на работата, извършвана от шпионите. Много видни личности, които ползвали техните услуги, в хрониките и мемоарите си къде от срам, къде за да запазят живота им, опитвали да прикрият своите агенти, като ги оставят безименни.
Владетелите във всички епохи се налагало да поддържат властта си с помощта на специални ведомства – тайни служби. Тези организации представляват неразделна част от системата на властта.
Тайните служби са не само инструмент за тирания или опора на правителства и армии; те с право са се превърнали в задкулисен метод на международната борба. Много сблъсъци на съперничещи си разузнавателни служби могат да бъдат оприличени на велики сражения – но, за разлика от прочутите битки, често остават неизвестни.
Ценността и необходимостта от дейността на шпиони или тайни агенти най-добре се илюстрира чрез резултата от първата атака на съюзниците срещу все още неукрепените турски фортове на Дарданелите в Първата световна война 1914-1918. Атаката се състояла няколко месеца преди трагичния провал в Галиполи, който лесно можел да се предотврати.
Тогава мощна англо-френска средиземноморска флота под командването на британския адмирал де Робек бомбардирала укрепленията турците в Дарданелите и постигнала брилянтни резултати – които, за съжаление, били подценени по най-жалък начин и така били пропилени големите възможности, отварящи се пред армиите на съюзниците. Въпреки, че тежките оръдия на Круп, монтирани на турските укрепления, били обслужвани от немски артилеристи, укрепленията били бързо изтрити от лицето на земята.
Обаче, според американския посланик Хенри Моргентау, съюзниците научили твърде късно как турското правителство било убедено, че Константинопол ще падне. То вече започвало да товари официалните архиви на влак за Анадола. И точно в този момента, на една минута от победата и превземането на Константинопол, съюзническата флота се върнала обратно.
Така липсата на точна информация, с други думи – липсата на шпионин, който би могъл да докладва от Константинопол поне това, което видял и Моргентау, била основната причина съюзниците да загубят всичките си предимства. Това, от своя страна, означавало поражение на британските тайни служби което малко по-късно струвало живота на 250 хиляди английски, канадски и австралийски войници – и Константинопол останал турски.
Тъй като основната цел на тайните служби обикновено е шпионажът, техните най-способни служители били шпионите – днес ги наричат „полеви агенти“.
Някои държавници сами влизали в ролята на тайни агенти за военно-политически цели. Така, например, съвременните историци неслучайно наричат „Велики“ цар Митридат VI Понтийски (упр. 121-63 г. пр. Хр.). Той съчетавал у себе си хитростта на шпионин с енергията на жесток деспот. Митридат станал цар едва на 11 години и понтийският трон веднага се оказал твърде неудобен за него. Предполага се, че майка му няколко пъти опитала да го убие. Царят-дете се страхувал толкова много от нея, че избягал и дълго време пътувал из Мала Азия като слуга в кервани – именно тогава научил 22 (!) езика.
Той посетил земите на много племена, изучил техните обичаи и наблюдавал военните им сили – тоест, действал като класически шпионин. Годините, прекарани в изгнание, пробудили у него жажда за завоевания. Когато отново тръгнал към Мала Азия, вече водел добре обучена и силна армия. Нямал нужда от шпиони, защото сам бил разузнал всичко необходимо за успешни военни действия.
Въобще, в древността имало много шпиони – но малко шпионски организации. Царете и техните военачалници решавали проблемите на разузнаването по свое усмотрение.
Например, когато Александър Велики започнал настъплението си в в Азия, чул слухове за нарастващо недоволство в лагера на своите съюзници и наемници. Младият пълководец проверил това с прост трик. Той съобщил, че пише писмо до дома си и препоръчал на войниците да направят същото; но когато куриерите взели писмата и тръгнали, Александър им заповядал да се върнат и прочел всички писма, които носели. Така функциите на военната пощенска цензура се слели със задачите на контраразузнаването.
Монголите внесли доста похвати в организацията на тайните служби. Така, например, военачалникът Субудай започнал монголските завоевания със следния шпионски трик. Той отишъл в лагера на татарите, като им обяснил, че е избягал от монголския хан. Успял да убеди татарите, че техните врагове – монголите, са далеч. Така татарите се оказали неподготвени, когато главните сили на монголите ги нападнали.
Този трик бил използван многократно. Шпионажът и хитростта изиграли важна роля в завладяването на Китай от монголите. Веднъж пълководецът Чепе се престорил, че изоставя обоза си. Китайците излезли от непревземаемата си крепост, за да завладеят изоставените каруци, храни и други трофеи – и така се оказало, че крепостта съвсем не е „непревземаема“.
Настъпващата монголска армия винаги имала преводачи, които организирали управлението в превзетите територии, както и търговци, използвани като шпиони. Тези „търговци“ били набирани сред различни народи.
Когато ордите на Чингис хан нападнали Китай, пред тях винаги се движели патрули и съгледвачи; но дори те били изпреварвани от търговците-шпиони, които на групи по двама-трима души усърдно събирали всякакъв вид информация.
Чингис-хан обикновено използвал услугите на шпиони – но също така разбирал необходимостта от контраразузнаване и жестоко наказвал заловените вражески съгледвачи. Проверявал и собствените си шпиони, като разпитвал пленници – така се разбирало, дали шпионите доставят верни сведения.
И когато днес се удивляваме на големите и бързите успехи на монголските армии, да не забравяме, че техните победи били грижливо подготвяни от праобразите на днешните тайни служби.
