Най-ранните икони, оцелели до наши дни, са от VІ-ти век. Те са направени в техниката „енкаустика“(гр. έγκαυστική – обгаряне), като боята е смесвана с нагрят восък. Всички цветове се състояли от цветен прах (пигмент) и свързващ материал – масло, яйчна емулсия или, както в този случай, восък.
Енкаустиката е най-разпространената техника за рисуване в античния свят. Именно от древната елинистична живопис този похват преминал към християнската иконопис.
За енкаустичните икони е характерен известен „реализъм“ в трактовката на образа, желание да се документира персонажа като реален. Това е не само религиозен артефакт, а своего рода „фотография“ – живо свидетелство за реалното съществуване на Христос, Света Богородица, светиите и ангелите. Светите отци на Църквата смятали, че създаването на иконите се оправдава от самия факт на човешкото съществуване на Иисус Христос. Един невидим Бог, който няма образ, съответно не може да бъде изобразен. И щом Христос е бил действително въплътен, а неговата плът – реална, това означава, че може да бъде изобразена.
Преподобни Йоан Дамаскин пише: „В древни времена Бог, който е нематериален и без вид, никога не е бил изобразяван. Сега, когато Бог се яви в плът и е живял сред хората, ние изобразяваме видимия Бог“.
Именно такова свидетелство, нещо като „документалистика“, е смисълът на първите икони. Щом Евангелието е, в буквален смисъл, „блага вест“ – своего рода репортаж за въплътения Господ, разпънат заради нашите грехове, тогава иконата е илюстрация на този репортаж. Тук няма нищо странно, защото самата дума „икона“ на гръцки означава образ, изображение, портрет.
Но иконата предава не само и не толкова физическия, външния вид на изобразяваното. Преподобни Йоан Дамаскин добавя нещо много важно: „Всеки образ е откриване и показване на скритото“.
Ето защо, в първите икони, въпреки „реализма“ и опита за предаване на светлината и обема, виждаме също и знаците на невидимия свят. Преди всичко, това е ореолът – светлинният ефирен диск около главата на образа, символизиращ благодатта и блясъка на Божеството, както го описва свети Симеон Солунски. По подобен начин върху иконите се изобразяват символичните образи на безтелесните духове – ангелите.
Най-известната енкаустична икона днес е „Христос Вседържител“, която се пази в манастира „Света Екатерина“ в Синай. Въобще, колекцията икони в този манастир е съвършено уникална. Там са запазени най-древни икони, защото след VІІ-ми век манастирът е бил извън Византия и не е пострадал от вандалщините на иконоборческото движение, което се вихрило в империята през VІІІ-ІХ вв.
Христос Вседържител (Пантократор)
Синайският Христос е нарисуван в свободния живописен стил, присъщ на елинистичния портрет. За елинизма е характерна известна асиметрия на лицето, която в наше време предизвиква много спорове и кара някои изследователи да търсят скрити значения в нея. Тази икона най-вероятно е била изписана в някоя от работилниците на Константинопол, което личи от високото ниво на нейното изпълнение. От същия тип икони са тези на свети апостол Петър и Света Богородица на престол, обкръжена от светии и ангели.
Иконата на Света Богородица заедно с бъдещите светци Теодор и Георгий от VІ-ти век е изобразена като Небесна Царица, седнала на трон, придружена от светци, облечени в придворни одежди, и ангели. Интересно са показани едновременно царствеността и смирението на Дева Мария: на пръв поглед тя е облечена в обикновен тъмен хитон и мафорий (дълго женско покривало) – но тъмно-лилавият цвят ни показва, че това е пурпур, а във Византия пурпурни дрехи са имали право да носят само императорът и императрицата.
Подобно изображение, но рисувано по-късно в Рим, представя Света Богородица, вече без никакви намеци, в пълно императорско облекло и с корона. Римската икона има церемониален характер. Тя следва стила на официалните императорски образи. При това, лицата на изобразените герои са изпълнени с мекота и лиричност.
Но, освен изисканото изкуство на културните центрове на империята, ранната иконография е представена и от икони в по-аскетичен стил – който се отличава с по-голяма рязкост, нарушение на пропорциите на изобразените персонажи, подчертан размер на главите, очите и ръцете. Такива икони са типични за монашеската среда в източните области на Византийската империя – Египет, Палестина и Сирия. Суровата и рязка изразителност на тези образи се обяснява не само с по-ниското ниво на провинциалните майстори, но и с местните етнически традиции и общата аскетична насоченост на този стил.
По този начин днес можем да се убедим, че дълго преди епохата на иконоборството (730-843) и Седмия Вселенски събор, който го осъдил, във Византия имало богата и разнообразна традиция за иконопис. И енкаустичните икони са само част от тази традиция.
