В периода малко след Втората световна война Европа сякаш отново преоткри Изтока. През 1960-те и 70-те години излязоха много филми, посветени на една важна част от азиатската култура – бойните изкуства. Хората масово се запознаваха с „джудо“, „карате“, „ушу“, както и с традициите за боравене с различни оръжия – и не само с благородническите мечове и копия, но с такива, които всъщност са прости предмети от селския живот. Едно такова своеобразно оръжие е „нунчаку“ или, както е японското му произношение – „нун-тя-ку“.
До голяма степан то нашумява благодарение на известния популяризатор на бойни изкуства и актьор Брус Ли. Филмовите сцени, където той сам се бие успешно срещу множество врагове с помощта на две пръчки, свързани с верига, са изключително зрелищни и пленяващи въображението. В такива епизоди нунчаку изглежда страховито оръжие и, ако не смъртоносно, то поне много ефективно – с което можете да извадите от строя голям брой противници.
Въпреки това, за разлика от познатата „катана“ (с други думи, самурайския меч), първоначалното предназначение на нунчаку въобще не е да се водят битки. Има няколко версии за това как хората започнали да използват двете палки, свързани с въже (или верига), за самозащита.
Според една от тях, нунчаку първоначално се употребявало като част от конска сбруя, тоест – за юзда. За свързване на двете пръчки се използвали усукани косми от конска опашка, а впоследствие – верига.
Според друга хипотеза, нунчаку представлявало чук, с който нощният страж плашел крадци или известявал селяните за опасност, например, при пожар.
Но най-разпространената версия (и, между другото, най-логичната) твърди, че нунчаку първоначално е било селскостопански инструмент, с който след ожънване на житото или ориза ги вършеели. Впрочем, подобна технология допреди немного време, около средата на ХХ век, се използваше и в България – но предимно за „очушкване“ на боб: узрелите и изсъхнали шушулки се биеха с подобни инструменти, зърната падаха, а шушулките се отвяваха на вятъра.
Използването на такива инструменти като оръжие не било нещо необичайно и в Европа: най-често с бойни вериги се въоръжавало опълчението, състоящо се предимно от селяни.
Нунчаку в съвременната му форма се появило на остров Окинава – родното място на бойното изкуство карате. В същото време е общоприето, че бойните изкуства и оръжията, използвани в тях, са дошли в Окинава от Китай. Затова и самото японско (по-точно, окинавско) наименование на двузвенното оръжие „нунчаку“ е по всяка вероятност транскрибция на китайската дума „чжуан-цзе-гун“. Но въпреки ясните китайски корени на названието, активното използване на този земеделски инструмент като оръжие си остава завинаги свързано с жителите на Окинава. Как станало това?
В началото на ХVІІ век остров Окинава, където се намирало царството Рюкю, бил нападнат от японците. Но още преди това в царството бил въведен „указ за оръжията“, според който само царските войници могат да използват мечове и копия. Японците не само оставили този закон, но и го затегнали, като забранили всякакъв внос на оръжие на острова.
По тази причина за самоотбрана били пуснати в действие различни импровизирани средства: „бо“ – дълъг прът, „кама“ – сърп, „тонфа“ – дръжка от ръчна мелница за ориз, нунчаку. Боравенето с тези видове оръжия по-късно дори придобива статут на отделно и самостоятелно бойно изкуство, наречено „кобудо“ („древният път на воина“) – подобно на названието на самурайския кодекс „бушидо“ („пътят на воина“).
Съществуват различни гледни точки относно това дали именно селяните са могли да развият техниката за владеене на такива оръжия за защита против въоръжените до зъби самураи. Има сериозни възражения срещу тази хипотеза.
Първо: до втората половина на ХІХ век бойните изкуства се изучават предимно от благородници и се предават в строга тайна от поколение на поколение – а селяните прекарват цялото си време в обработка на земята.
Второ: нунчаку може да се използва за отблъскване на атаките на няколко зле въоръжени противници (например, също селяни), но едва ли би могло да бъде ефективно срещу воин с меч. Така, че и досега историята на това импровизирано оръжие все още крие своите тайни.
Днес наказателните кодекси на много страни са категорични и класифицират нунчаку като хладно оръжие с ударно-раздробяващо действие. Така че, ако някой поиска да си направи или купи нунчаку, е все пак препоръчително преди това да направи юридическа справка дали действието му няма да противоречи на съответните клаузи в Наказателния кодекс.
–
