Ако вражески танк смачквал раницата на американския войник, където се намирал плетения от майка му пуловер – било достатъчно войникът да попълни съответната бланка, за да получи финансова компенсация. Така действала програмата за възмездяване на имущество, унищожено по време на войната.
Какво имущество записвали американските войници в тези бланки и какви случаи се криели зад чиновническите формули?
Не е странно, че първият масов поток от заявления за компенсации се появил от Пърл Харбър практически на другия ден след нападението на японците. Сред първите, които се отличили със своята бързина, бил екипажът на ескадрения миноносец „Шоу“. В деня на японското нападение – 7 декември 1941 г., корабът бил на кея, а екипажът – на брега. Есминецът бил улучен от 3 вражески бомби. Взривил се складът с артилерийски снаряди в носа, избухнал силен пожар. „Шоу“ потънал заедно с плаващия док.
Още следобяд на другия ден екипажът изпратил списъци с изгубените вещи. В тях, покрай всичко друго, били включени 3 комплекта стикове за голф, 6 тенис-ракети, сервиз за 24 души и алкохолът от кают-компанията, 24 грамофона с 300 плочи, 3 персийски килима и набор от саксонски порцеланови чаши.
Понеже всички счетоводни отчети на кораба били унищожени при пожара, моряците от екипажа с невинно изражение заявили, че не са успели да си получат заплатите. Докато корабът бил в ремонт, моряците получили обезщетение, което общо се равнява на днешни 300 000 долара.
Съвсем логично в бойни условия тази практика станала много популярна. След почти всяка битка финансовите отдели били буквално затрупвани със стотици искове за обезщетения. Но, все пак, трябва да се отбележи, че то се изплащало не всекиму и не винаги. Съвсем основателно подозирали много войници в опити да се облажат незаконно за сметка на държавния бюджет. Такъв масов отказ се случил спрямо 2-ри батальон на 1-ви полк от морската пехота.
Корабът „Джордж Елиът“ потънал с товара си в самото начало на десанта на остров Гуадалканал. Понеже едва бил започнал разтоварване, войниците направо развихрили въображението си. Но в крайна сметка не получили практически нищо. Никой счетоводител не вярвал, че потопеният кораб возел съкровища, сякаш пиратска фрегата от ХVІІ век след успешно нападение на испански галеон.
В ролята на съкровища, уж „притежавани“ от морските пехотинци, влезли златни часовници, сребърни табакери, сандъци с марково вино, кашони уиски и чисто нови фотоапарати. Разбира се, счетоводителите веднага се досетили, че времената на карибските пирати отдавна са минали – и хитреците не получили нито цент.
Освен имущество, загубено по време на военни действия, бюджетът изплащал обезщетение и за собственост, изгубена в границите на военните бази в Америка. Това правило се разпростирало и върху щетите, причинени от различни природни бедствия и форс-мажорни обстоятелства. Затова от Мексиканския залив идвали не по-малко искания за компенсациии, отколкото от регионите, засегнати от войната. Вярно е, че тази географска зона всяка година през зимата страда от мощни торнадо, които причиняват огромни щети, често унищожавайки цялата частна собственост във всяка армейска база.
Но понякога зад преписките за компенсация и спорове с бюрократите се криели истински фронтови драми. Например, описанието на конфликта около заявлението на капитан Паркър от ВВС на САЩ е цял дебел том. Неговият изтребител-бомбардировач Р-47 „Тъндърболт“ бил свален през есента на 1944 г. по време на нападение срещу немска походна колона. Пилотът кацнал аварийно и успял да се спаси от плен. Паркър дори се присъединил към редиците на местна антифашистка група. Пилотът воювал като партизанин около 2 месеца, а после се завърнал на летището си. Тук научил, че не само отдавна е „погребан“, но и всичките му вещи са разграбени. Паркър изпратил искане за обезщетение, но му било отказано с аргумента, че имуществото е изчезнало по неизвестен начин – а не е унищожено по време на военни действия или при форс-мажорни обстотятелства.
Бюрократите обаче не знаели с кого си имат работа. Цивилната специалност на Паркър била юридическа. Ето защо, пилотът решил да не се отказва, а да докаже правотата си. Основният аргумент на капитана бил, че ако се бил завърнал успешно от бойната си мисия, тогава имуществото му не щяло да бъде откраднато. Съответно, вещите му били изгубени по причина на военни действия, независимо, че връзката била не пряка, а косвена.
В резултат на огромна бюрократична преписка 2 години по-късно, през пролетта на 1947 г., този инцидент попаднал в полезрението на американския Сенат. Така Паркър все пак получил своята компенсация.
