476 година е краят на Античността и началото на Средновековието. Историците условно са избрали тази дата като водораздел между две велики епохи. По същество обаче събитията от тази година само символично сложили край на Западната Римска империя – която се разпадала няколко десетилетия преди и доста дълго време след това. През 476 г. един варварски узурпатор заменил друг, за да управлява една обедняла страна, която дори сега си оставала мечта за варварите. В Италия се възцарил Одоакър.
Не е известно от кое племе е той – хуни, скири, руги или готи. Знае се само, че по-късно основната му военна сила са били воините на племето герули. През 470 г. постъпил на римска служба, а в 476 г. бил приет в редовете на императорската охрана. Самите римляни в армията ставали все по-малко. А военното положение било безнадеждно и неизбежно се превръщало в катастрофа.
Към средата на V век под натиска на германските племена Западната империя загубила почти всички провинции – Великобритания, Югозападна и Югоизточна Галия, богатата Северна Африка, почти цяла Испания. Без пари наемниците не се подчинявали и римските им „работодатели“ просто се превърнали в техни заложници.
Одоакър служил на император Юлий Непот, който дошъл на власт, като свалил Глицерий. Но и самият Непот не властвал дълго (474-475) – той бил свален от Флавий Орест, командващ варварските наемници. Узурпаторът просто се приближил с войските си към стените на Равена, фактическата столица на империята, и принудил Непот да избяга в Далмация, където по-късно го убили. Орест обаче не успял да се утвърди на трона, а само назначил сина си Ромул Августул за император и наследник – тъй като самият той по-късно бил убит от Одоакър.
Амбицията, смелостта и инстинктът на варварския вожд му подсказвали, че няма смисъл да потушава бунтовете на войниците, които били вербувани от различни племена и представлявали единствената сериозна военна сила в Италия. Войските искали пари, които липсвали. Никой не можел да се договори с тях. Вместо монети, наемниците се съгласили да получат плодородна италианска земя, вили и имения край Равена, в ущърб на интересите на римската аристокрация и на самия владетел. А патрицият Орест, макар и узурпатор, не бил варварин, нито глупак. Той не искал да се превърне в незначителна марионетка и отхвърлил тези условия. Но зад него нямало войски. На всичко отгоре Одоакър, чието задължение било да успокои непокорните, взел тяхната страна. Орест бил заловен и екзекутиран от варварския вожд, който убил и брат му Павел – а последният император, непълнолетният Ромул Августул бил заточен във вила в Кампания.
Така Италия получила първия си варварски крал. Класикът на историографията, английският историк Едуард Гибън, с тъга пише: тези, които някога се озовали в Рим като роби, станали слуги, след това съюзници и накрая господари на римляните или, по-скоро, на изродените потомци на владетелите на света.
За да укрепи позициите си, Одоакър побързал да се споразумее с владетеля на Източната империя (Византия), император Зенон, и изпратил при него посланици, както и императорските одежди и символи. Посланието му звучало простичко – Одоакър не се обявява за император, а се съгласява да стане наместник на Запада под официалната власт на Константинопол. Един владетел е достатъчен за империята, гласяло посланието на варварския лидер.
Зенон не се съгласил пряко, но всъщност признал реалната власт на Одоакър, защото просто нямал ресурси да възстанови законността в Италия.
А Одоакър закрепил своята власт по два основни начина. Първо: той раздал желаните земи на войниците – по-точно, една трета от италианските територии. Но очевидно е раздавал предимно държавни имоти, като избягвал да конфискува частни вили от римляните (поне се предпазвал да върши това в масов мащаб). Второ: въпреки, че се отказал от безполезната и опасна титла „император“, той запазил много от римския ред и дори съживил елементи от него, за да угоди на римското население. След 7 години възстановил консулските длъжности (но сам назначавал консулите).
Римският Сенат продължил да функционира, макар и абсолютно подчинен нему. Именно сенаторите приели „отричането“ на Ромул Августул от властта. Римските чиновници, както и гражданските институции, продължили да работят; в сила били и имперските закони. Разделението между римляни и варвари постепенно се заличавало.
Благодарение на политическите си умения Одоакър успял да се задържи на власт почти две десетилетия. Той контролирал Италия, Сицилия, част от Галия и областта Норик между Драва и Дунав.
Но нищетата на завладяната империя и амбициите на други германски лидери погубили Одоакър. По време на поредните междуособици през 489 г. в Италия навлязъл кралят на остготите Теодорих. Той имал под своя власт могъща армия и планирал първо да превземе Константинопол – но Зенон с хитра дипломация го насочил на запад. Теодорих разгромил войските на Одоакър в няколко битки и накрая го обсадил в Равена.
Обсадата продължила дълго. Почти три години Одоакър се отбранявал в Равена, а Теодорих стоял под стените на крепостта. В крайна сметка остготският крал решил, че вече е изчакал достатъчно, и предприел коварен ход. Той поканил Одоакър да преговаря за мир и подялба на властта. По време на съвместен пир Теодорих извадил меча си и, според легендата, с един съкрушителен удар разсякъл тялото на Одоакър от шията до кръста, а след това извикал над трупа му: „Този нещастник нямаше кости в тялото си!“
Братът, синът и съпругата на Одоакър ги постигнала подобна участ. В земите на някогашната най-велика световна империя започвала дива варварска епоха.
–
