Историята на завладяването на най-дълбоката точка на Световния океан е неразривно свързана с името на швейцарския учен Огюст Пикар, физик и изобретател. Той е роден в семейството на професор по химия през 1930 г., започва да се интересува от аеронавтика и е разработил първия в света стратострат – балон със сферична алуминиева гондола, който позволява да се извършват полети в горните слоеве на атмосферата. Със своя апарат Пикар, който по това време е на 47 години, извършил 27 полета, достигайки височина 23 000 метра. По време на експериментите със стратострата осъзнал, че същите принципи могат да се използват за завладяване на морските дълбини. Така че, швейцарският учен започнал да работи върху създаването на устройство, способно да потъва в дълбоки води.
Втората световна война прекъснала работата на Огюст Пикар. Въпреки фактът, че Швейцария останала неутрална държава, научната дейност по това време била сериозно усложнена и там. Независимо от това, през 1945 г. Огюст Пикар завършил строителството на дълбоководния апарат, наречен батискаф. Той представлявал здрава, херметически затворена гондола за екипажа, която била прикрепена към голям плавателен съд, напълнен с бензин. За потапяне били използвани няколко тона стомана или чугунен баласт. Батискафът получил название FNRS-2. FNRS било съкращението на Белгийската национална фондация за научни изследвания (Fonds National de la Recherche Scientifique), която финансирала работата на Пикар. Любопитно е, че името FNRS-1 носил стратострата на Пикар. По този повод самият учен се шегувал: „Тези устройства са много сходни, въпреки че тяхната цел е противоположна. Може би съдбата е решила да създаде това сходство, за да може един учен да работи върху двата апарата. “
Огюст Пикар през 1932 г. Снимка – Уикипедия
Създаването на „Триест“
Първото изпитателно гмуркане на FNRS-2 се провело в Дакар на 25 октомври 1948 г., а пилотът на батискафа бил, разбира се, неговият създател. Устройството се потопило само на 25 метра. По-нататъшната работа с батискафа била усложнена от факта, че белгийският фонд спрял финансирането. Огюст Пикар продал FNRS-2 на френския военноморски флот, чиито специалисти поканили учения да построи нов модел батискаф, наречен FNRS-3.
Идеите за батискафа междувременно завладели света. През 1952 г. Огюст Пикар оставил FNRS-3 на френските инженери и отпътувал за Италия, за да проектира и разработи батискаф, наречен „Триест“. Той бил пуснат във вода през август 1953 година. В строителните работи по изграждането на батискафа на Пикар се включил и неговият син Жак Пикар, който трябвало да стане главен пилот на новия апарат за дълбоководни цели.
През 1953-1957 г. „Триест“ провел поредица от успешни гмуркания в Средиземно море и дори достигнал фантастичната за тези времена дълбочина от 3100 метра. В първите гмуркания на „Триест“, заедно с Жак Пикар, участвал и Огюст Пикар, който тогава бил на 69 години.
Проект „Нектон“
Изследователската работа в Триест изисквала сериозни финансови инвестиции. Всяко спускане на устройството било необходимо да се обезпечи със съпровода на няколко екскортиращи съда. Батискафът на Пикар трябвало да бъде теглен до мястото за потапяне , тъй като нямал хоризонтален ход. През 1958 г. „Триест“ бил закупен от американския флот, който проявил интерес към проучването на дълбините на океана. Заедно с апаратурат,а Жак Пикар отпътувал за Америка, където трябвало да преподава управлението на батискафа на американските специалисти.
Дизайнът на „Триест“, позволявал той да потъне до максималните дълбини, известни дотогава в Световния океан. В този случай, самият Жак Пикар отбелязал, че за повечето проучвания това просто не е нужно, тъй като 99% от дъното на Световния океан се намира на дълбочина не повече от 6000 метра. Правотата на Пикар била потвърдена от последвалата история – по-късно дълбоководни апарати, включително известните руски „Мир-1“ и „Мир-2“, били построени за потапяне на дълбочина от около 6000 метра.
Тъй като човечеството обича да си поставя максималистични цели, било решено „Триест“ да се използва за покоряване на най-дълбоката точка на Световния океан – Марианската падина в Тихи океан, чиято дълбочина достига 11 километра. Тази операция, в която са участвали войските на американските военноморски сили, била с кодово име Проект „Нектон“. За нейното осъществяване били направени сериозни подобрения в апаратурата, по-специално в Германия, където била произведен нова, по-солидна гондола.
В края на 1959 г. „Триест“ бил предаден на американската военноморска база на тихоокеанския остров Гуам. По време на Втората световна война островът станал сцена на кървави битки. Това обаче не се отразило на подготовката на историческото потапяне. След няколко пробни спускания на 5 и 7 километра (което било рекорд за това време), се взело решение за т.нар.“Голямо потапяне“.
„Голямото потапяне“
Появило се недоразумение между Пикар и американската страна. Американците заявили, че той няма да участва в „Голямото потапяне“. Вероятно американският флот вярвал, че историческото постижение трябва да бъде чисто американско, а не американско-швейцарско. Но в крайна сметка, понеже потапянето на 11 км било специален случай, американските представители позволили на Пикар да участва в него.
До точката на спускане „Триест“ бил теглен през нощта на 23 януари 1960 г. Било тежко, бурно време и Пикар трябвало да реши дали да се потопи батискафа или не. Швейцарецът дал „зелена светлина” на начинанието.
На сутринта на 23 януари 1960 г. Жак Пикар и лейтенантът от флота на САЩ Дон Уолш започнали историческото потапяне. Пикар пише, че поради особеностите на горните слоеве на водата на това място, те са прекарали много дълго време, гмуркайки се на дълбочина от 300 метра. Скоростта, с която потънали, показала, че потапянето ще продължи 30 часа, което било абсолютно нереалистично. За щастие, скоростта достигнала изчислените стойности.
В 13:06 часа на 23 януари 1960 г., след пет часа потъване, Пикар и Уолш стигнали до дъното на Марианската падина на 10 919 метра.
Историческото спускане под вода на „Триест“ решило проблема, който измъчвал учените-океанолози: могат ли да живеят на такава дълбочина сложни организми. Веднага щом апаратът стигнал до дъното, Пикар и Уолш забелязали риба, която била уловена от лъчите на прожектора на батискафа. Въпреки, че впоследствие изявлението на Пикар било оспорено, поради липсата на документи.
Изследователите останали на дъното 20 минути, след което устройството се върнало на повърхността за три часа.
Третият, който покорил бездната, бил създателят на „Аватар“
Жак Пикар в книгата, посветена на историческото потапяне, пише, че никъде другаде няма да се постигне подобен рекорд и остава само да се отиде в Космоса. Ученият не сбъркал: година по-късно на 12 април 1961 Юрий Гагарин на борда на „Восток“ напуснал земната орбита.
От 1960 до 2012 г. никой, с изключение на Пикар и Уолш, не се е спускал до дъното на Марианската падина. През 2012 г., с едноместен батискаф, дъното на Марианската падина достигнал легендарния холивудски режисьор Джейс Камерън, създател на „Титаник“ и „Аватар“.
