От римските легиони към византийската армия

Римският легион бил най-ефикасната бойна единица в своето време. Легионерите успешно се справили с всякакви средиземноморски и македонски вариации на тема „фаланга“.

Колкото до варварските тълпи – силни с индивидуалните си бойци, но не и с организация, легионите просто ги смазвали при правилен избор на мястото за битка. Но с нахлуването на варварската миграция по времето на Великото преселение на народите, пъргавите конни племена се научили да воюват успешно срещу римския боен строй.

Това налагало постепенни промени във въоръжението и тактиката на легиона. Още повече, с навлизането на варварски наемници в римската армия. Така легионите, като големи автономни военни единици с ясна йерархия продължили да се сражават успешно до самия край на Западната Римска империя.

След падането на Рим ситуацията отново значително се променила. Мобилността на възможните противници се увеличила значително, а средната численост на техните бойни единици намаляла. Пълноценният легион – огромна пехотна формация от 5 000 бойци, бил вече прекалено обемист и тромав, за да се справя с тях.

Затова в Източната Римска империя – Византия, много легиони били съкратени. Освободените средства отивали за екипировката на добре подбрани варварски съюзници-федерати и за наемници, които по военната си специализация допълвали оцелелите все още легиони и компенсирали техните недостатъци.

При Юстиниан Велики (483-565) „де-легионизацията“ продължила. Според историка Прокопий Кесарийски, по време на своите италиански походи пълководецът Велизарий сравнително рядко оперирал със съединения от размера на легиона (около 4 хиляди копия) или с кратни на този размер. Показателно е, че Прокопий, който бил личен секретар на пълководеца и компетентен във военното дело, измерва войските числено (в стотици, хиляди и т. н.), а не чрез стандартните бойни единици – което конкретно намеква за криза в легионната система. Формално тя може и да била запазена някъде – но, на практика, не я използвали на бойното поле.

Друг важен момент е, че бил забравен римския принцип: „Пехотата печели победите, конницата охранява обоза“. Точно обратното: в италианските походи на Велизарий кавалерията и конните стрелци играели много важна роля. Така римските стандарти на бойното поле, според които пехотата била основа на армията, просто изчезнали.

А през VII век византийците окончателно изоставили легиона. Основната структурна единица на византийската армия станала „тагма“ – от 200 до 400 еднакво въоръжени бойци. Това е близко до числеността на съвременния батальон, който стандартно е 300 души. Впрочем, в съвременната гръцка армия батальонът така и се нарича – „тагма“. Вътре тагмата била разделена на старите добри римски центурии (по 100 бойци всяка), наричани вече „лох“. Имало и разделение на „декархии“ – 10 бойци, които във военния лагер живеели в една палатка.

Няколко тагми се обединявали в „друнга“, командвана от друнгарий. Той имал на разположение от 500 до 1000 войници, разделени по родове войски. Сиреч, това бил съвсем самостоятелен военачалник, който можел автономно да провежда военни операции.

4-5 друнги образували „турма“ под командването на „турмарх“. Накрая, от 3 до 5 турми (около 10-15 хиляди бойци) били оглавявани от „стратиг“ (в днешни мерки – генерал) и образували цял военен окръг, наречен „тема”, който служел и като административна единица в империята.  В своята тема стратигът бил пълновластен господар – поради което бунтовете на стратиги не били рядко явление.

Във Византия имало 5 рода войски.

Псили или пелтасти. Копиехвъргачи. Освен копията, въоръжени с малки кръгли щитове и секири. Доспехите им били от вата (кавадион). Маневреността била основното им качеств, поради което строгият строй бил излишен за тях. Обикновено именно пелтастите започвали сражението.

Токсоти. Същите като пелтастите, но вместо копия – лъкове.

Скутати. Тежка пехота, последен спомен от легендарните римски легиони. Облечени в броня „клибанион“ и скрити зад огромни елипсовидни щитове – скутуми. Първите им редици били въоръжени с 2-метрови копия, а задните – с 3-метрови, за да да спират кавалерийските атаки. Спомагателното им оръжие бил прав меч – „спатион“, или крив – „парамерион“.

Строят на скутатите, подкрепени от псили и токсоти, бил нещо страшно. Те владеели различни бойни построения – класическа плътна фаланга, копирания от германците клин, римска „костенурка“. Уникалният им, чисто византийски строй бил каре, вътре в което се разполагали стрелци с лъкове.

По времето на Юстиниан Велики наставало времето на конницата – и византийците не изоставали от епохата си.

Тежката византийска конница – катафрактите, е широко известна. Заимствали я от персите. Целите в люспести брони, със също така бронирани коне, те били предвестници на тежко въоържените западноевропейски рицари. Българският кан Крум след победата си при Версиникия (813) облякъл своя 30-хилядна войска с такива брони, останали като плячка на бойното поле.

Част от византийските катафракти носели лъкове и били поставяни в предните редици на атакуващата конница – вероятно, за да се разбие строя на противника преди удара на цялата тагма.

Катафрактът носел два меча – правия спатион и кривия парамерион. Друг любопитен факт е, че византийските катафракти успели да създадат уникален боен строй – конна фаланга. В битката от нея нямало голям смисъл. По-ефикасен бил строят „клин“. Но отстрани изглеждала страшно – няколко пъти по-многобройна, отколкото в действителност. Много вражески военачалници предпочитали да не проверяват дали катафрактите наистина са толкова невероятна сила, както изглеждали – а просто побягвали.

Византийската армия била много силна и напредничава за времето си – иначе не би могла да защитава в продължение на цели векове Мала Азия от арабите, а след това и от турците. За което заслужава благодарността на Европа.

Дали е получила тази благодарност – това е проблем на съвестта на самата Европа.