„Както внезапно започна всичко, така и внезапно спря“, казва полк. Браяновски, за мистериозната експедиция в местността „Градище“ за разкриване гробницата на богинята Бастет, инициирана от Людмила Живкова.
След внезапната смърт на Людмила започват да се случват, меко казано, необясними неща.
Проф. Прокопов, участник в експедицията, споделя, че всички служби се активират и прекратяват работата на обекта. Той е сигурен, че всичко това се случва заради натиск извън страната. Тогава нищо не можело да прави без разрешение.
Но да се върнем няколко години назад.
Контрабандата е почти официална държавна политика на България, указ и постановление на Министерския съвет позволяват това и го наричат „скрит транзит”.
През 70-те години на миналия век Людмила Живкова решава да създаде служба „Културно наследство”, за да опише и документира кой какво и откъде е намерил и къде се изнасят археологическите находки и богатства на България. А това е бизнес на хора от Политбюро, които едва ли са се зарадвали на тази служба.
Веднага след раждането на тази идея и оповестяването й, на 2 ноември 1973 г. Людмила Живкова едва не умира в автомобилна катастрофа. Линейката с ранената Людмила на път за „Пирогов“ също е ударена от кола. Няколко дни тя е в кома, а съпругът ѝ Иван Славков разказва, че не се различавала от мъртвец. Камионът, който предизвиква катастрофата, изчезва безследно.
Месец преди това, на 3 октомври 1973 г., абсолютно същият камион удря странично в правителствения автомобил „Чайка”, в който се намира шефът на Италианската комунистическа партия Енрико Берлингуер към летище София, който имал разногласия с Кремъл по това време.
Да се върнем пак на разгрома на експедицията в Странджа.
След внезапната смърт на Людмила Живкова през юли 1981 г. експедицията, търсила под нейно ръководство гробницата на Бастет, е отзована бързо и „притисната към стената“ начело с всичките си уж влиятелни закрилници, близки на дъщерята на Живков. Всички бързо се озовават в затвора. Без Александър Фол, който през цялото време се е опитвал да спре експедицията и работил върху светилището в Мишкова нива, недалеч от гробницата.
Ясно е, че това е преднамерена и планирана разправа с хората, работили за определена кауза. Все пак, нищо не е документирано. Един говори за тайник с алкохол, намерен в дома на Живко Попов. Друг споменава сума от 2000 долара, която според мнозина всъщност отива в джоба на Богомил Райнов, според запознати.
Изниква въпросът кой е заинтересован да унищожи групата съратници на Людмила Живкова, работила за идеята за грандиозно честване на „1300 години България“, с която се свързва и мистериозната експедиция „Бастет“? Още по-странно е, че не са засегнати останалите действащи лица.
Логично е, че не е Тодор Живков. Но групата е брутално унищожена. Така става когато се хвалиш, че държавата ти е много по-древна от руската. Министърът на културата в Съветския съюз Пьотър Демичев търси сметка на Людмила при посещението ѝ в Москва и държи остър тон по темата, въпреки че е сред най-меките и учтиви членове на ръководството на СССР.
В Москва през 1981 г. са крайно притеснени от активността на Людмила Живкова. При посещението ѝ в Москва, вместо да получи очакваната от нея похвала се случва съвсем друго.
Тя очаквала, че като член на Политбюро и член на Бюрото на Министерския съвет да разговаря, ако не с Леонид Брежнев, то поне от Михаил Суслов или Николай Тихонов, министър-председател. Тя, обаче, е приета от секретаря на ЦК на КПСС – Михаил Зимянин. За Людмила това е равносилно на унижение, тя е член на Политбюро и негласно втори човек в България. Пред него Людмила представя накратко плановете за честването на 1300-годишния юбилей. От него тя трябва да получи одобрение за работата си, но чува само несъгласия и критики.
Руснакът изтъква ред причини за нецелесъобразността на честванията. Според него, налице е опасност от проникване на империалистическата диверсия и засилване на антипартийните течения в изкуството и културата при наличието на множеството чуждестранни представители на юбилейните тържества, както и масовото пътуване на български интелектуалци и ансамбли на Запад.
Центърът на културното сътрудничество не трябва да е обърнат към Запада. Той трябва да е насочен към общуването и духовното единение с народите на СССР и страните от социалистическата общност. Това е основното в културната политика, а то се нарушава….
Людмила Живкова е бясна. Тя смело заявява несъгласието си с направените оценки. Опитва се да докаже, че западните творци, учени и хора на изкуството, не се занимават с диверсия, а с наука, с творчество и не трябва да се определят като буржоазни оръдия и апологети. Заявява, че не може да отстъпи от поетия курс. Това свободно поведение на Людмила вероятно не било преглътнато и простено.
Бившият ни посланик в Мексико Богомил Герасимов споделя, че Людмила Живкова след това се променя коренно. Тя била изолирана изведнъж, не ходела в Комитета за култура, престанала да се занимава с проблемите на 1300-годишнината.
Тодор Живков съвсем нарочно изолира Людмила под натиска на Москва. През юни 1981 г. в София пристига пълномощен представител на Кремъл. Гостът, заедно с посланика в София Толубеев се срещат с Тодор Живков. Темата е недоволството на съветското партийно ръководство от честванията за 1300-годишнината на България. Дебело се подчертава, че Москва няма да търпи подобни тържества. Внушават на Тодор Живков, че дъщеря му Людмила трябва незабавно да бъде освободена от поста председател на Комитета за култура и член на Политбюро на ЦК на БКП без да се коментира публично. Препоръчват да се изтъкне лошото ѝ здравословно състояние като повод за слизане от политическата сцена. Предполага се, че 13-вековният юбилей на България става основна причина за смъртта на Людмила.
След странната и внезапна смърт на Людмила Живкова, експедицията в Странджа набързо е прекратена. Малко след това започва и наказателно дело с общ характер срещу длъжностни лица за присвоявания и валутни престъпления, свързани с фонда. Без значение, че разходите са подписвани предимно от Людмила Живкова. Присъдата по делото е отменена в началото на 90-те заради груби нарушения на следствието.
Делото, гледано от състав на Върховния съд на НРБ, завършва с изключително тежки присъди. Провежда се с невероятна бързина – стартира на 4 март 1982 г., за да приключи след само 18 дни.
Ръководителят на експедицията Кръстю Мутафчиев, е осъден на 15 години затвор, като изтърпява ефективно 8 от тях. Книгите, които написва по-късно, изтъкват интересни, но напълно недоказуеми хипотези. Според него след смъртта на богинята Бастет тялото й е пренесено до Странджа по море. Уверява, че тя е древна фараонка, която е обожествена. Споделя, че докато е в затвора, копането на обекта неофициално продължавало, този път по заповед на шефа на МВР Димитър Стоянов.
Мутафчиев споделя съжалението си за унищожените указателни знаци, изобразени по скалите, които сочели пътя към гробницата. Той твърди в едно от малкото интервюта, които е давал, че през 1985 г., министър на Вътрешните работи на НРБ, генерал Димитър Стоянов му предложил да продължат заедно проучването на обекта, точно докато бил в затвора.
Никой не може да докаже всичко, казано по-горе. Използвани са мненията на хора, който са били близо до всички, близки до Людмила Живкова и станали свидетели на някои от описаните събития.
Автор: Десислава Михалева
Бастет не е дошла от Сириус. Тя е прероден дух на планетата изпратен от велена от без пределността. Това което се вижда от експедицията на К.Мутафчиев е истина като послание, че съществува някъде в без пределността. Гробницата е истинска но без описваните богатства и почести, измислени от духовните служители тогава. Казаното от Ванга е истина, която е недоизказана – недовършена, за да ги предпази от професора А.Фол, който е искал експедицията да не се състои, или да я унищожи.