Будика (лат. Боадицея) била съпруга на вожда (тигерн) Прасутаг на келтското племени ицени, което в края на І век обитавало земите на днешното графство Норфолк в Източна Англия.
Ицените успявали да запазят една сравнителна независимост – преценявайки, че нямат достатъчно сили за съпротива, те се присъединили към римляните като съюзници, когато през 43 г. император Клавдий завладял по-голямата част от Британия.
Прасутаг бил по-възрастен от жена си и живял дълго. Когато почувствал, че умира, той завещал престола на двете си дъщери и на римския император като съвладетели. Практика на римляните била да оставят независимостта на съюзните си племена, при условие, че престолът е завещан на императора. По този начин, например, към Рим били присъединени провинциите Витиния и Галатия.
С ицените обаче възникнал проблем, защото римските закони позволявали наследяване само по мъжка линия. Затова всички опити на Прасутаг да задържи семейството си на трона били напразни. След смъртта му неговото царство било анексирано, земите конфискувани, а имуществото – описано. Фактически, аристокрацията сред ицените била изравнена с робите.
Историкът Тацит разказва, че царицата Будика била публично бита с камшик, а двете й дъщери – изнасилени.
Така през 61 г., когато управителят на Британия – преторът Гай Светоний Паулин, заминал на поход към остров Англси, за да потуши бунт, ицените, подкрепяни от триновантите и още много келтски племена, се вдигнали на въстание. Римският историк Дион Касий пише, че преди да започне бунта, царица Будика принесла жертва на Андраста, богинята на победата, която била нейна покровителка (името Будика на келтски означавало „победа“).
Първата цел на бунтовниците бил град Камулодун (дн. Колчестър), някогашна столица на триновантите. Градът бил обсаден, изпратените на помощ от прокуратора Кат Дециний 200 опълченци били избити. Градът паднал и, според археолозите, бил методично изравнен със земята.
Квинт Петиллий Цериал, командир на IX легион, се опитал да си върне Камолодун, но бил разбит и принуден да избяга чак в Галия (дн. Франция).
Щом научил за въстанието, Гай Светоний бързо тръгнал обратно. Неговата цел е била да защити Лондиниум (днешен Лондон), основан от римляните през 43 г. Но като видял, че няма време да се приготви за отбрана, решил да напусне града, за да спаси поне тази част от войската, която била с него.
Лондиниум бил оставен на милостта на бунтовниците, които устроили там най-страшното клане в историята на Британия. Градът бил опожарен (археологически разкопки на слоеве от онова време откриват разтопени монети, а самите слоеве са покрити с дебел пласт пепел) и разграбен. Всички, които не заминали с легионите, били избити по най-жесток начин. Не били пощадени и келтите от града, защото ги смятали за предатели и съюзници на римляните. Зверствата били неописуеми – бунтовниците рязали гърдите на жените и ги пъхали в устата им. Смята се, че в Лондиниум били избити над 70 хиляди души.
Следващият разрушен град бил Веруламиум (дн. Сейнт Олбанс). Тук били изклани около 17 000 души. Никой не мислел да взема пленници. Дион Касий описва подробно събитията: обикновените хора били бесени, заколвани, изгаряни живи, набивани на кол и разпъвани на кръстове, а благородниците, особено жените, били убивани в най-жестоки мъчения, принасяйки ги в жертва на богинята Андраста.
Също така, ако се съди по археологически разкопки, и град Калева Атребатум (дн. Силчестър) бил разрушен от войската на Будика.
В това време Светоний групирал силите си в Западен Мидландс. Откъм фланговете позициите му били защитени от гора. Силите му наброявали над 10 000 души, сред които XIV легион, лека пехота от XX легион и много опълченци. Но силите на Будика били значително по-многобройни: според различни оценки, от 80 000 до 230 000 души.
Тацит пише, че Будика ръководила своята армия от бойна колесница. Тя произнесла реч, в която молела да я смятат не за благородна царица, която отмъщава за изгубеното си царство – а за обикновена жена, отмъщаваща за отнетата си свобода, за пребитото си тяло и за поруганото целомъдрие на своите дъщери. Боговете, според нея, били на страната на бунтовниците. Те вече били разбили един легион, другите също щели да бъдат победени. Тя, жената, била готова по-скоро да умре, отколкото да живее като робиня. Призовала своя народ също да предпочете свободата или смъртта.
Римляните противопоставили на многочислените бунтовници военното си умение. В началото на битката те стоварили върху келтите цял дъжд от своите копия за хвърляне – пилуми. Онези легионери, които вече се били избавили от пилумите, в плътни редици разбивали втората вълна на келтската атака. След това се построили в клинове и нападнали келтите.
Неспособни да издържат на натиска, въстаниците побягнали – но били допуснали грешката да затворят пътя за отстъпление със собствения си обоз, където били семействата им. Там, при обоза, римляните ги настигнали и довършили разгрома им.
Тацит пише, че когато видяла поражението, Будика взела отрова от бучиниш (тази отрова била популярна в Древния свят, с нея бил екзекутиран Сократ).
Според Дион Касий пък, царицата се разболяла след разгрома и скоро починала. Всички твърдят, че погребението й било много богато.
Скоро след последната битка пристигнали още римски легиони от провинция Горна Германия. Срещу враждебните племена били взети строги мерки и келтите били принудени да спазват мира.
Ще изминат 400 години – и през 448 г. келтите ще се молят със сълзи на очи империята да изпрати свои легиони, за да ги защитят от нахлуващите варвари. Но тогава самият Рим бил на ръба на пропастта и нямал повече сили да защити Британия. Така се менят настроенията на хората и се върти колелото на историята.
