Първото споменаване на името на британския вожд Артур се среща в уелската поема „Гододин“, която традиционно се приписва на барда Анейрин и е датирана около 600 г. В поемата се разказва за битката при Катрает между англосаксонците и кралете на Севера от рода на Койл Стария. В стих CII, описвайки предводителя на бритите, поетът го сравнява с Артур.
Друга ранна уелска поема, където фигурира Артур, е „Трофеите на Анун“, за която се смята, че е създадена от барда Талиесин (VI в). Поемата е посветена на пътуването на Артур в Анун – уелския отвъден свят. Точната датировка на написването на поемата е трудна, но езиковият анализ показва, че текстът е приел съвременната си форма около 900 г.
Първата историческа хроника, в която се споменава Артур, е „История на бритите“ ( лат. Historia Britonum), написана на латински около 800 г. от уелския монах Нениус. Много учени смятат, че той се е опирал на фолклорните традиции на Уелс. В труда си Нениус твърди, че Артур спечелил 12 победи над варварите-саксонците, като окончателно ги разгромил в битката на хълма Бадън. За съжаление, Нениус явно е разчитал, че Артур е достатъчно известен на съвременниците, затова и не се разпростира в подробности за неговия социално-обществен статус. Той просто пише: „По онова време Артур се сражаваше заедно с британските крале“. От тази фраза не може да се установи дали самият Артур е бил крал, но не британски; или също е бил британец, но не крал, а достатъчно влиятелен вожд, за да се сражава рамо до рамо с крале. След което Нениус преминава към описание на битките.
Първият последователен разказ за живота на крал Артур се появява в “ История на кралете на Британия“ (лат. Historia Regum Britanniae), написана през XII-ти век от Джефри Монмаутски (Geoffrey of Monmouth). Това произведение обединява историята на Нениус и елементи от уелския фолклор с вмъквания от по-късни творби. Именно тук Артур за пръв път е наречен „крал“ и се появяват прочутите сюжети: зачеването, изневярата на жена му и гибелта от ръцете на неговия племенник Мордред. Джефри пише за Артур като за безусловна историческа личност – но точността на самия негов труд поражда съмнения сред историците. Историците отдавна водят дискусии за изворите, използвани от Джефри. За един от тези източници традиционно се счита „Хрониката на Тисилио“ (уелс. Brut Tysilio). Нейното авторство се приписва на свети епископ Тисилио от Мейуд, син на краля на Поуис Брохвайл Зъбестия, живял в средата на VI-ти век.
През Средновековието за Артур пишат автори на куртоазни рицарски романи като Кретиен дьо Троа (XII в.), Волфрам фон Ешенбах (XIIІ в.) и анонимните творци от Вулгатския цикъл (XIII в). Техните произведения обаче, са плод на художествена измислица. Повечето използват кралството на Артур, като място за подвизите на нови герои – Гауейн, Ланселот, Галахад, Пърсивал и др., а самият крал се измества на втори план.
Окончателно образът на Артур бива закрепен в литературата и масовото съзнание от сър Томас Малори (XV в.) в неговия епос „Смъртта на Артур“ – където той обединява и оформя литературно всички най-разпространени легенди за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Именно книгата на Малори е основният източник за цялата последваща „Артуриана“.
В съвременните интерпретации на темата, най-вече във филмовите версии, все повече се наблюдава стремеж за завръщане към един по-исторически поглед. Това става, като се съчетават реално правдоподобни варианти на събитията след изтеглянето на римските легиони от Британия (409 г.) с приказно-легендарните трактовки на темата в куртоазните рицарски романи. Но това е повече плод на желанието на съвременните творци да „обосноват“ създадените от тях художествени образи, отколкото научно-исторически подход.
