Падането на България под османска власт е едно от най-драматичните събития в българската история. То не настъпва внезапно, а е резултат от дълъг процес на вътрешна слабост, междуособици и външни натиски. През XIV век средновековната българска държава, някога могъща и уважавана сила на Балканите, вече е раздробена на няколко отделни владения. Именно тази политическа разпокъсаност улеснява настъплението на Османската империя, която от края на XIII век започва своето експанзионистично движение на запад.
Съдбата на България през този период е символ на прехода между две епохи – от времето на царете и болярите към петвековен период на чуждо владичество, който ще остави дълбок отпечатък върху националната съдба, култура и самосъзнание.
Предистория – вътрешна слабост и външни опасности
След смъртта на цар Иван Асен II през 1241 г. България постепенно губи политическата и военната си мощ. Вътрешните борби между болярските родове, постоянните метежи и разпокъсаността на властта подкопават държавата. През втората половина на XIV век страната е разделена на три основни части: Търновското царство, управлявано от цар Иван Шишман; Видинското царство, под властта на неговия брат Иван Срацимир; и Добруджанското деспотство, оглавявано от деспот Добротица.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
