Един от най-прочутите епизоди във френската история е „разпознаването на краля“. Който е чел по темата или поне е гледал нашумелия филм на Люк Бесон с Мила Йовович в главната роля, си спомня: неизвестната селска девойка Жана д`Арк се озовава в кралския двор, без да е виждала преди това никого от придворните – и веднага разпознава дофина (престолонаследника), бъдещия крал.

Но тук има и друг загадъчен момент: а как самата Жана се оказва сред кралската свита?

Тя била представена на краля със съдействието на Жил дьо Ре – един от най-богатите хора на Франция по онова време, млад и смел благородник, извоювал не една победа срещу англичаните. Бил дори далечен роднина на кралското семейство. Освен това, и „спонсор“: със собствени средства издържал почти целия двор, като плащал турнирите, празниците, баловете…

Именно Жил дьо Ре убедил дофина да даде войски на Жана. От нея вдъхновението и Божествената мисия, а от него и другите френски рицари – военните умения.

Събитията са известни: англичаните били разгромени при Орлеан, следвали още блестящи победи и накрая, на 17 май 1429 г., дофинът бил тържествено коронясан в Реймската катедрала. Жил дьо Ре получил титлата маршал на Франция, и съвсем заслужено. До ден-днешен той си остава най-младият френски маршал – само на 25 години.

Жил дьо Ре

Но скоро връхлетяла трагедията.

През 1430 г. в битката при Компиен Жана била заловена от бургундците, които я продали на англичаните за 10 хиляди ливри.

Кралят имал възможност да откупи пленницата, но не искал, понеже завиждал на славата й. Тогава Жил дьо Ре събрал дружина и тръгвал към Руан, където  я държали. Уви, твърде късно. На 30 май 1431 г. Жана д`Арк била изгорена на клада като вещица.

Разяреният Жил опустошил именията на неколцина аристократи, които симпатизирали на англичаните. Той не мислел да се предава. Но за всичко трябвали пари – а издръжката на кралския двор с безкрайните му балове и развлечения изтощили дори неговата богата съкрвищница. По тази причина заложил свои земи при двама алчни велможи – херцога на Бретан Йоан V и епископ Жан дьо Малестроа.

Но парите все били малко. Тогава барон Жил дьо Ре решил да получи злато чрез алхимия. Той поканил известния магьосник, магистър на черната магия – италианеца Франческо Прелати. В родовите замъци Тифож, Машекул и Шантосе денонощно кипели казани и се чували викове на невинни жертви, понеже магьосникът искал кръв от бебета, които варял живи. Само за няколко години в чудовищните тъмници на страшния барон били убити 800 деца. Поне така се говорело в околностите…

Но престъпникът бил наказан.

Епископ Малестроа – същият, комуто Жил заложил имоти срещу пари, възбудил дело срещу този слуга на дявола. И сутринта на 26 октомври 1440 г. обвиненият в магия и убийства маршал Жил дьо Ре бил изгорен на клада. Справедливостта възтържествувала…

През ХХ-ти век обаче изследователите започнали да преразглеждат много исторически тайни.

Писателят-историк Жилбер Пруто заедно със съмишленици от „Дружеството на приятелите на Жил дьо Ре“ организирали контрапроцес през 1992 г. Те посетили трите замъка на маршала. Най-добре се бил запазил Машекул.

И наистина, в студената крипта на замъка лежала разбита плоча с тайнствени символи. Олтар за магии. Така, че магия – черна или бяла, наистина се практикувала.

Но костите на жертвите липсвали. Търсачите използвали всевъзможни технически средства, влезли в подземията на замъка Машекул, които трябвало да са претъпкани с костите на 800 деца – и нищо! Разровили цялата околност, както и замъците Тифож и Шантосе – никакви скелети.

Добре, но в такъв случай къде са останките на 800 убити деца?

Изследователите отворили съдебните архиви.

Оказало се, че само няколко дни след първите показания съдът намалил броя на жертвите до 140. Малко по-късно – до 36. А от стотиците скърбящи родители, кой знае защо, показания дали само 10.

Документите показали, че именно тези селяни, които свидетелствали срещу Жил дьо Ре, след процеса неочаквано забогатели. Някои дори открили свои дюкянчета и кръчми. Явно „правдивите“ им показания били добре заплатени…

Очертала се наистина странна история!

Един слаб, безхарактерен крал, който не поискал да спаси Жана д’Арк.  Жил дьо Ре директно го обвинявал в предателство към Орлеанската дева. При това толкова гневно и разпалено, та човек можел да помисли, че самият млад маршал бил влюбен в Жана.

Ами алчните епископ Малестроа и херцог Йоан V Бретонски? Те получили в залог плодородни земи, които годишно носели огромни доходи. Но ако баронът успеел да ги изкупи обратно? Край на доходите. Ето защо епископът и херцогът имали най-голяма изгода от осъждането на Жил дьо Ре.

А какво представлявал самият барон?

Той ярко изпъквал на фона на суетното обкръжение на краля.

Владеел гръцки и латински език, пишел духовно-философски трактати, обичал църковната музика. В прочутата си библиотека съхранявал най-редки ръкописи в богати подвързии. Обичал да чете римски автори – Овидий, Валерий Максим, Светоний. Неговите замъци били посещавани от трубадури, поети, художници…

––––

През 1992 г. историко-правният процес, анализирайки цялата информация за живота и прегрешенията на маршал барон Жил дьо Ре, произнесъл присъда: да, баронът се занимавал с алхимия и магия – но човешки жертви не е принасял.

И все пак оставала една тайна.

Всъщност – най-загадъчната.

Защо му било на Жил дьо Ре да се занимава с магия? Нима не е знаел, че този път, рано или късно, води към кладата? Или чак толкова се страхувал да не обеднее? Та за да дълговете щели да му вземат най-много няколкото заложени имения – но той притежавал поне още дузина.

Явно имало нещо друго.

И ето, че пред погледа на Пруто се мярнало кратко изречение в един протокол от разпит: прокълнатият барон със своите черни магии искал да възкреси своя приятелка-вещица.

Възкресяване на човек? Да, тогава вярвали, че черните магии са способни дори на това.

Но коя е тази „приятелка-вещица“, която искал да възкреси Жил дьо Ре?

Единствената, която би могла да бъде, е Жана д’Арк!

Нали тя била обявена за вещица и изгорена на клада? Пък и защо да е чудно, ако се окаже, че 25-годишният благородник бил влюбен в 19-годишната Жана?

Изводът се налагал от само себе си: Жил дьо Ре не пожалил нито пари, нито своето добро име, нито дори живота си, за да възкреси Орлеанската дева.

И ако наистина е така – то пред нас е една от най-великите любовни истории в историята на човечеството.

Мнозина са чували, че руската княгиня Анна Ярославна чрез своите потомци е дала неколцина крале на Франция.

През 1051 година Анна, дъщеря на Великия киевски княз Ярослав Мъдри, се жени за Анри I, крал на Франция от династията на Капетингите. След смъртта на Анри – Анна става регентка на своя непълнолетен син – бъдещия крал Филип I. После короната преминава към внука й Луи VI. Чак до 1789 г. френските крале се заклеват при коронацията си върху Евангелие, написано на кирилица – което Анна Ярославна занесла със себе си в Париж.

Но един друг факт за връзките между Русия и Запада е почти неизвестен: Москва е основана от британски благородник.

Негова майка е красавицата Гита Есекска (англ. – Gytha of Wessex), английска принцеса и любима съпруга на киевския княз Владимир Мономах (между другото, т. нар. „шапка на Мономах“ днес се смята за един от историческите символи на руската държавност).

Както пише Михаил Булгаков в прочутия си роман „Майсторът и Маргарита“: „Въпросите на кръвта са най-сложното нещо на този свят“.

Как английската принцеса Гита се озовала в Киевска Рус? Просто тя имала нужда от защита, която по онова време малцина можели да й дадат. А причината за това било, че е дъщеря на британския крал Харолд ІІ – същия, когото норманският вожд Вилхелм Завоевателят разгромил в прочутата битка при Хастингс на 14 октомври 1066 г. В нея крал Харолд II, загинал, улучен със стрела в окото. Двамата му братя също паднали на бойното поле.

След като победил при Хастингс, Вилхелм продължил към Лондон, грабейки и опустошавайки страната. Там бил коронясан под името Вилхелм І и положил началото на Норманската династия.

Като крал той бил жесток, а като човек – безмилостен. Не е странно, че семейството на бившия крал Харолд избягало от страната. Младата принцеса Гита успяла да стигне до Дания, където баща й имал приятели. Но дори и там тя не била спокойна, защото владетелите в почти цяла Западна Европа били свързани чрез родствени отношения и зависимости с Вилхелм Завоевателя. И когато приятелите на загиналия крал Харолд научили, че руският княз Владимир Мономах предлага женитба на младата принцеса, Гита с радост заминала за далечната страна.

През 1074 г. тя става съпруга на Владимир Мономах и му ражда 12 деца – 8 момчета и 4 момичета. Единадесетото дете – Юрий, което майка му ласкаво наричала с английски нюанс „Гюрги“, било предпоследно от синовете. Вероятно той се отличавал сред другите, защото и баща му наричал жена си не другояче – а „Гюргева мати“.

Юрий Долгорукий

Не е достоверно установено кога е роден „Гюрги“ – княз Юрий Долгорукий (Дългоръкият). За ориентировъчна се смята годината 1090.

Според друга версия, Юрий е син не на Гита Английска – а на куманската (половецка) княгиня Ефимия, за която Мономах се оженил след смъртта на любимата си британска съпруга. Но тогава защо в семейството на Мономах наричали Юрий не на руски, а на англо-саксонски маниер? И защо името на Юрий Долгорукий се споменава в скандинавските саги като Гюрген Логенхате?  Разбира се, това е просто превод на името и прякора – но все пак, имало много руски князе, а в сагите се споменава само един.

Юрий Долгоруки

И така – руската княгиня е френска кралица, а основателят на Москва княз Юрий Долгоруки е фактически британски принц, внук на легендарния крал Харолд, паднал в битката при Хастингс.

Наистина, както казва Коровиев в прочутия роман „Майсторът и Маргарита“ (обявен, между другото, от мнозина критици за най-добрия роман на ХХ век):

„Въпросите на кръвта са най-сложното нещо на този свят“.

Битката при Кана е най-голямата през Втората пуническа война (218 – 201 г. пр. н. е.) между Рим и Картаген – както и забележителен пример за военно изкуство.

Римляните имали намерение да нахлуят в Картаген – но картагенският пълководец Ханибал Барка ги изпреварил, преминал Алпите и сам навлязъл в Италия през 216 г. Той удържал блестящи победи при река Тицин, Требия и Тразименското езеро.

Римският сенат, според приетата практика, избрал двама консули. Единият бил Емилий Павел – разумен и надежден военачалник. Но негов колега бил Теренций Варон, който, без да има талант на пълководец, самоуверено искал да се сблъска с Ханибал в генерално сражение.

Римската армия била огромна – 80 000 души пехота и 6 000 кавалерия.

Ханибал разполагал с двойно по-малки сили – само 40 000 войници и 10 000 конници. Но главното му предимство било, че действал по ясен, категоричен план. А при римляните двамата консули се редували да командват през ден – и всеки имал свое виждане как да се воюва.

Емилий Павел нямал желание да дава битка на Ханибал при селището Кана – теренът бил равен и много удобен за опитната картагенска конница.  Но бил задължен да се подчини, когато Варон в „своя“ ден за командване – 2 август 216 г пр. н. е., повел войската през малката, плитка река Ауфид при Кана.

Полето край Кана днес

Картагенската армия била построена във формата на леко извита напред дъга – в центъра леката пехота, съставена от испанци и гали. Тежко въоръжените картагенски пехотинци се намирали по фланговете. Така Ханибал имал слаб център – но силни флангове.

Битката започнала именно по фланговете. На лявото римско крило конницата се биела равностойно срещу тази на Ханибал, без да отстъпва. Но на десния фланг картагенската кавалерия разгромила напълно римляните.

В центъра римските легиони громели испанците и галите, чийто полумесец постепенно се превръщал в равна линия и вече се огъвал назад. Но не се разкъсвал – което било най-важното.

Обаче по фланговете тежката картагенска пехота устоявала на натиска, без да отстъпи нито крачка. По този начин римляните фактически влизали в огромна фуния подир отстъпващите испанци и гали – а картагенските пехотинци се озовали от двете им страни.

Така римляните се озовали обградени от три страни – по фронта отпред, отляво и отдясно. В този момент откъм тила им връхлетяла картагенската конница, която окончателно била разгромила противостоящата й римска кавалерия.

Сега вече римляните били обкръжени отвсякъде като в огромен „котел“.  Това означавало най-страшното – техният двоен числен превес бил премахнат като фактор в битката. Така само легионерите, които били по външната линия на обкръжението, можели да се бият. Другите, вътре в обкръжената площ, виждали само гърбовете на предните – и фактически повечето време не участвали в сражението.

Нещо повече – съотношението в броя бойци се обърнало в полза на Ханибал. Картагенците били по-многобройни от римляните по външната линия на обкръжението. По този начин близо 3/4 от римската армия била обречена на бездействие – докато цялата сила на картагенците се стоварвала върху римляните по външния периметър, които гинели едни след други, без да има накъде да отстъпят

Поражението в битката при Кана било ужасно – най-голямото в цялата история на Рим. Загинали над 60 хиляди римляни. От картагенците паднали около 8 хиляди бойци.

Сред малкото оцелели бил консулът Теренций Варон, който с неблагоразумието си изложил своята родина на тази ужасна беда. С още 70 конници той приел позора да се върне жив в Рим.

Ханибал изпратил в Картаген няколко големи делви, напълнени със златни пръстени, снети от ръцете на убити римски сенатори и военачалници.

А битката при Кана до ден-днешен се изучава във всички военни академии по света.

Ханибал с пръстените отнети от убитите римски конници, статуя от Себастиан Слодц, 1704, Лувър.