Култът е система от религиозни практики, насочени към почитането на бог, божество или свещени места. Култовете са особено опасни, защото често действат извън закона и на места, където не бихте очаквали да ги намерите.

Никоя религия или религиозно движение не започват с призив за самоубийство, но при някои култове в последствие се стига до такива и историята познава не един или два особено брутални случаи на религиозни масови самоубийства.

Клонка Давидова

Религиозната общност е основана от българина Виктор Хутев, след като е отлъчен от църквата на адвентистите на седмия ден. Той купува парче земя и се мести там с последователите си, които вярват, че Хутев е въплъщение на пророка Илия, слязъл от Рая, за да провъзгласи второто пришествие. Те го издигат в самодържец, обожествяват го като жив пророк.

След смъртта на Хутев през 1955г, властта завзема Бенджим Роудън, а след него лидер на общността става Дейвид Кореш.

Подготвяйки се за сблъсък с вероотстъпниците, през 1991г Кореш започва да купува оръжие и да изучава военни тактики. След като Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия научава, че някой от Планината Кармел си е поръчал кашон с гранати по пощата, започва разследване, в което се включва и ФБР. Властите не откриват нищо за оръжията на Кореш, но разкриват информация за изнасилвания и сексуален тормоз над децата в сектата.

На 28 февруари 1993г планината е обградена от агенти на ФБР и спецчасти. Обсадата продължава 51 дни, след което е дадена заповед за щурм. 700 командоси, танкове и хеликоптери нападат дървената постройка, а хората вътре са обгазени със сълзотворен газ. Избухва пожар, който изпепелява 82-ма от последователите на сектата. В престрелка загиват и четирима агенти.

Официалната версия гласи, че сектантите са се подпалили сами. Според неофициалната обаче, пожарът е възникнал заради недобра подготовка и системно неподчинение на участвалите в щурма.

Народният храм

През 1955г Джим Джоунс основава ново религиозно движение в Индианаполис, Индиана. Той използва Народният храм, за да разпространява своето послание, смесица от християнство със социални елементи и расово равенство. Групата се мести в Калифорния през 70-те и се разраства значително, като в пика си има повече от 20 000 члена и връзки на високи нива в политиката.

През 1974г Народният храм наема земя в Гвиана, където основава проекта Джоунстаун. В началото там живеят около 50 души. Джоунс вижда Джоунстаун като „социалистки рай“, място където медиите не могат да го достигнат.

След като непрестанното медийно внимание става непоносимо за него, Джоунс се мести в Джоунстаун и призовава всички да го последват. Така през 1978г популацията на градчета нараства до 900 души.

На 17 ноември 1978г Лео Раян, конгресмен от Сан Франциско, разследващ твърдения за злоупотреби сред членовете на Народния храм, посещава Джоунстаун. По време на визитата му, мнозина от членовете на култа изявяват желание да си тръгнат с конгресмена. На следващия ден те тръгват с Раян към летището в Порт Кайтума. Пресрещат ги обаче охранители от Народния храм, които откриват огън по групата и убиват конгресмена, трима журналисти и един от дезертьорите.

Същата вечер в Джоунстаун, Джоунс нарежда на хората си да изпият безалкохолно с цианид.

Умират 918 души, включително 276 деца. Това е най-голямата масова загуба на живот в САЩ преди събитията от 11 септември 2001г.

Орден на слънчевия храм

Орден на слънчевия храм е тайно общество, което твърди, че е базирано на идеалите на рицарите тамплиери.

През 1994г синът на Тони Дютоа (бебе на 3 месеца), е убит от групата в Морин Хейтс, Квебек. Бебето е наръгано многократно с дървен кол. Смята се, че Ди Мамбро, основателят на култа, е наредил убийството, защото разпознал в бебето Антихриста, описан в Библията.

Няколко дни по-късно Ди Мамбро и 12 от последователите изпълняват ритуал Последната вечеря. Няколко дни по-късно са извършени масови самоубийства и убийства в Цери и Салван, две села в западна Швейцария, и в Морин Хейтс. 13 от последователите на култа се самоубиват с отрова, 30 са застреляни, а 8 умират по други причини. В Швейцария много от жертвите са открити в таен подземен параклис, облицован с огледала и символи на тамплиерите. Били са облечени с церемониални одежди и подреден в кръг, повечето с найлонови торби около главите; всички застреляни в главата. Още трупове са открити в три ски бунгала, включително и на няколко деца.

За трагедията става ясно, след като пожарникари са извикани да гасят пожари, подпалени от възпламенителни устройства. В предсмъртните писма, оставени от самоубилите се, пише че са вярвали, че напускат, за да избягат от „лицемерието и потисничеството на този свят“.

На 23 декември 1995г са открити още 16 тела, подредени в звезда в планините Веркор, Франция.

На 23 март 1997г петима от последователите на Ордена на слънчевия храм се самоубиват в малко градче в Квебек. Телата им са извадени от изгоряла до основи къща. Трима тийнейджъри са открити дрогирани зад къщата.

Международно признатият швейцарски диригент Мишел Табачник е арестуван в края на 90-те по подозрение, че оглавява култа. Той е съден за участие в престъпна организация и убийство. Френският съд обаче го оправдава на два пъти.

Райска порта

Райска порта е бивша миленаристична НЛО секта, базирана в Сан Диего. На 26 март 1997г полицията открива 39 члена на групата, извършили масово самоубийство, за да ги прибере извънземен космически кораб, който според тях следвал кометата Хейл-Боп.

Седмица по-рано Маршал Епълуайт се записва как говори за масово самоубийство и твърди, че това е единственият начин да се евакуират от Земята. След като убеждава 38 от последователите, че космически кораб лети след кометата Хейл-Боп и ще прибере душите им, самоубийците изпиват отрова, примесена с ябълков сос и водка. За по-сигурно увиват и найлонови торби около главите си.

Движение за възстановяване на 10-те божи заповеди

Движение за възстановяване на 10-те божи заповеди е бивше религиозно движение, отцепило се от Католическата църква в Уганда. Основано е в края на 80-те, след като Мверинде, производител на бананова бира, и Кибветеере, политик, твърдят, че са получили видения на Дева Мария.

Членовете на сектата вярват, че 2000г е годината на апокалипсиса. С наближаване на новото хилядолетие, те започват подготовка за края на света и изповядват греховете си.

Настъпва обаче 1 януари и нищо не се случва. В сектата започват да изникват съмнения, а плащанията намаляват драстично. Онези, които продали имуществото си и дарили парите на движението, настояват да си ги получат обратно.

Веднага е предсказана нова дата – 17 март 2000г. Движението организира огромно празненство в Канунгу. На съдбовния ден последователите пристигат в своята църква, за да се молят и пеят, но минути по-късно местните селяни чуват експлозия. Сградата е разрушена, а в огъня загиват всички 530 души, сред които и десетки деца. Вратите и прозорците на църквата са били заковани.

Четири дни след експлозията полицията, разследваща имотите на движението, открива още стотици тела в южна Уганда – повечето отровени или намушкани.

След мащабно разследване, полицията заключава, че става въпрос за масово убийство, извършено от водачите на движението. Според тях, след като пророчеството им не се сбъдва, в редиците на сектата избухва бунт и водачите измислят нова дата, за да елиминират последователите си.

Макар първоначално да се смята, че петимата лидери на движението са загинали в експлозията, полицията все още издирва двама от тях, които може би са още живи.

Харапската цивилизация – една от трите най-древни в историята, редом до Древен Египет и Шумер – доминирала долината на река Инд преди около 5000 години, като много от огромните й градове се простирали по бреговете на реки, които все още текат през Пакистан и Индия. Тя била и най-голямата за своето време – простирала на 1500км от север на юг. Културата й обаче остава мистерия. Защо не е оставила след себе си сведения и легенди за велики пълководци, нито пък за войни и подвизи?

Археолозите отдавна се чудят дали Харапската цивилизация е успяла да просъществува 2000 години без никакви големи войни. Разбира се, имало е конфликти, понякога с жестоки последици – находки на гробове разкриват тежки черепни фрактури от удари по главата. Но няма никакви доказателства някой от харапските градове някога да е бил опожаряван, обсаждан, превземан отвътре или отвън. Прелиствайки археоложките пластове на тези градове, учените не откриват пепел, нито признаци за масово унищожение. Не са открити запаси от оръжия, нито пък записки или рисунки, изобразяващи войни.

Това би направило Харапската цивилизация уникална във всяка една ера, но това е особено невероятно, когато вземем предвид, че говорим за време, когато съседните цивилизации в Месопотамия са издигали масивни военни монументи и са записвали на глинени плочки как владетели им са избивали и поробвали хиляди.

Какво тогава са правили харапците, когато всички други са се опитвали да завладеят света?

Народът от долината на Инд

Река Инд извира от Хималаите и предоставя вода на топлата, суха долина, където древният град Харапа започва да процъфтява. Харапската цивилизация е кръстена именно на този град, разположен между две реки. Изкуството, писмеността и науката се разпростират от Харапа до други големи, крайречни градове в региона. Мохенджо-Даро е бил най-големият от тези градове с популация около 80 000 души.

Археолозите са изследвали зъби на хора, погребани в Мохенджо-Даро, търсейки химически следи, които да им подскажат къде тези хора са пили вода като деца. Открили са, че мнозина са израснали по други места, което означава, че жителите на града всъщност са мигрирали там. Изкуството от харапските градове също описва смесената популация, със статуи на хора с най-различни дрехи и прически.

И така, харапците явно са били доста разнородни. Някои са пътували далеч от градовете си, вероятно с лодки през Персийкия залив, за да търгуват с други велики цивилизации в региона през 20-и век пр.Хр. Имало е поне един харапски търговски пункт в Месопотамия, в град Ешнуна, който днес е на около 30км от Багдад. Хора от други месопотамски градове като Ур са притежавали отличителни харапски скъпоценности, като мъниста и малки издялани кости.

Харапците вероятно са били търговци, които са приветствали всеки в градовете си. Но това не означава, че са били неорганизирани и анархични.

Мерки и писменост

Археолозите са успели да сглобят пъзела на възхода на цивилизацията. Харапа започва като селце някъде преди около 6000 години. Има доказателства за земеделие и керамика през 3000-те години пр.Хр.

Точно по това време започваме да виждаме знаци по керамиката, които наподобяват писменост. Само за няколко века, тези груби драскулки се превръщат в азбука, която все още никой не е успял да разшифрова. На тази снимка виждаме типичен пример за харапска писменост върху печат, който е бил притискан върху мека глина, вероятно използван при търговия.

Всъщност изглежда, че писмеността в Харапа се появява много скоро след изобретяването на стандартизираните търговски мерки. Археолозите са открили стотици блокчета в различни размери, които отговарят на бинарната система за измерване на тежест, разпространена в Индската долина.

Това е в съответствие с начина, по който писмеността обикновено се е появявала в цивилизациите през историята. Често се поражда от нуждата на хората да определят кой какво и на кого дължи или кой какво е купил. От там се развива бързо в подробна система от символи. Писмеността е едно от онези неща, които еволюират изключително бързо, щом хората започнат да го използват.

Смята се, че е невъзможно такава цивилизация да съществува без мерки и писменост, но е рядкост да имаме възможността да надникнем към цивилизация, която сама се е ограмотила, така да се каже. В руините на Харапа можем да видим именно този преход. Колкото повече писменост виждаме, толкова по-сложна и напреднала е ставала цивилизацията в този период.

Напреднали технологии

Харапците не са създали само стандартизирани мерки – те са искали всичко да е по стандарт, дори тухлите, които са използвали за строежа на домовете си. Тухлите и дъските са били в няколко стандартни размера. Градовете им пък – съставени от перфектно прави и подредени улици.

Идеята за схематичното разположение на улиците може да изглежда нещо напълно нормално днес, но преди толкова хиляди години е била доста необикновена. Повечето големи градове в Месопотамия са имали виещи се улици и по-органично изглеждащо разположение.

Понякога археолозите наричат харапския архитектурен стил „гнездящ“, защото са обичали да строят стени отвъд стените. Всеки град е бил обграден от стена, но вътре хората са минавали покрай още няколко ограждения. Не сме сигурни защо са строили така градовете си, но е възможно вътрешните стени да са пазели свещени места или домовете на богатите.

Споменахме, че харапците не са издигали монументи на своите лидери, но стените и градовете им дават да се разбере, че съвсем не са били егалитаристи. Домовете са варирали от единични стаи в общи сгради – вероятно за роби – до огромни дворци с десетки стаи и множество дворове. Харапците са предпочитали двуетажните сгради, а полу-отворените дворове са били част от почти всеки дом.

Имало е региони в харапските градове, често в северозападния край, които са били издигнати над всичко останало. Едно такова място – обградено от стени – е проучвано подробно в Мохенджо-Даро. Наречено (неточно) „цитаделата“, то включва нещо, което според археолозите е било житница, както и големи, обществени сгради, чиито предназначение остава загадка. Но една сграда се отличава от останалите, отчасти защото дизайнът й е свързан с една от най-големите технологични иновации на Харапа.

Обществена баня.

Можете да я видите на горната снимка, заедно с голямо стълбище, което е отвеждало посетителите до водата. Подът на банята е изграден от печени тухли със специален размер и е обграден от много коридори и малки стаи. Дали тази баня е била просто обществена или е имала по-церемониално предназначение не е ясно, но е най-големият пример за иновация, която е била често срещана в харапските градове – с размери 11х7м, това е един от най-големите древни басейни за къпане.

Но харапците са имали и канализация. Всеки дом е разполагал с баня, повечето са имали и тоалетна, а отводнителни канали, минаващи през градовете, са извеждали отпадъчните води отвъд стените. Градската канализация минавала под улиците и била покрита със специални кирпични плочи. Вероятно вместо да воюват, харапците са инвестирали парите и времето си в градската инфраструктура. На долното изображение виждате как вероятно е изглеждала канализацията в градовете им.

Харапците са отделяли доста време и на луксозните стоки. Изработвали са гривни, декоративни украшения от кости, обработвали са мед и други метали. Най-вече обаче, правели са мъниста, с които са били известни на хиляди километри – археолозите са ги откривали в много отдалечени месопотамски градове.

Горе виждате пример за броениците, които са идвали от долината на река Инд. Мънистата били издялвани от камъни, кристали и скъпоценни камъни – и били полирани до съвършенство. Във всеки харапски град, който са открили археолозите, има места посветени на майсторите. Открити са дори парчета памук, което предполага, че харапците може да са били едни от първите му култиватори.

Мъжете и жените

Малкото, което ни е известно за социалния живот на харапците знаем от статуи и гробове. Тази фигурка изобразява жена със среден ръст, която носи гривни, доста популярни в Харапа. Косата й е сложно сплетена, а изражението на лицето й предизвикателно. Някои я наричат „танцьорка“, но може просто да държи ръце на кръста си.

Археолозите, които са изследвали зъбите на харапците, са забелязали нещо много интересно при двойките, които били погребани заедно. Понеже по зъбите може да се разбере откъде са били тези хора, оказва се, че в много случаи харапските жени са погребвани с мъже от далечни земи.

Означава ли това, че в Харапската цивилизация е било традиция съпрузите да се местят при семействата на съпругите си? В Месопотамия такава практика не е известна – жените са ставали собственост на своите съпрузи и са заживявали с тях.

Възможно е брачните традиции в долината да са били още едно от нещата, които са привличали толкова много чужденци. Или пък е признак, че жените в градовете като Мохенджо-Даро не са имали статут на собственост.

Засега няма как да знаем. Някои учени са убедени, че жените са били уважавани и равнопоставени сред харапците, защото много от оцелелите до днес статуи от долината на Инд са именно на жени. Но това може да е заблуждаващо – все пак католишките култури от средновековието са били крайно патриархални, макар да са ни дали някои от най-красивите портрети на Богородица. Изобразяването на жени в изкуството не е равнозначно на позицията им в обществото.

Краят на великите харапски градове

За разлика от други древни цивилизации в Египет и Китай, Харапската няма наследници. Когато хората започнали да напускат харапските градове в края на 1000г. пр.Хр., не е имало очевиден път, по който са поели. Археолозите, изучаващи упадъка на тази древна цивилизация, посочват няколко фактора, допринесли за гибелта й.

Първо, точно в този период са наблюдавани брутални природни катаклизми. Дъждовните сезони започнали да стават нередовни и някога плодовитата долина се превърнала в пустиня. Има предположения и за мощно земетресение, разтърсило региона по същото време. В допълнение към сушата, градовете вече били експлоатирали възможно най-много от земята и последвалият глад вероятно е прогонил мнозина от Харапа. Има някои доказателства, че туберкулоза и други инфекциозни заболявания също са ударили градовете. Комбинацията от глад, климатични промени и болести опустошава региона.

Последният паднал харапски град е най-големият –  Мохенджо-Даро. През последните си векове, инфраструктурата на града се разпада и виждаме все по-малко примери за писменост. Започваме да откриваме и доказателства за насилие – вероятно от порядъка на улични конфликти и банди.

Докато не разшифроваме писмеността на Харапската цивилизация, едва ли някога ще разберем какво точно е довело до краха на една от най-развитите древни цивилизации и как тя е съществувала две хилядолетия без война.