Когато сте били малки, възрастните за вас са били като извор на познания и мъдрост. Затова, когато се е случвало да зададете въпрос, с който сте ги карали да се спрат и да кажат „Нямам никаква представа“, е било като да откриете еднорог.
След това сте пораснали и макар да разполагате с цялото могъщество на Google, да разберете дали китовете имат пъпове се е превърнало в по-малък приоритет.
Не се тревожете, ние сме тук, за да отговорим на детските ви въпроси.
5. Защо птиците върху жиците не ги удря ток?
Сигурно хиляда пъти са ви предупреждавали да не си играете около електрически стълбове. Защо обаче птиците кацат върху кабелите, сякаш по тях не текат хиляди волтове електричество?
Причината е, че токът винаги търси най-малкото съпротивление и предпочита да мине по медната жица, отколкото през тялото на птицата.
Ако птицата докосва нещо друго, освен кабела обаче, нещата ще са различни. Просто казано, електричеството преминава от зони с висок волтаж към нисък волтаж. Ако краката на птицата са върху кабела, няма разлика във волтажа. Ако обаче с крилото си например докосне жица с различен волтаж или дори земята, тогава токът ще премине през нея.
4. Как мухите ходят по тавана?
Залепват.
Може би си мислите, че да имаш достатъчно лепкави крака, че да те задържат за тавана, би означавало, че няма да можеш да се отлепиш, но мухите са постигнали идеалния баланс.
Преди учените са смятали, че мухите имат власинки във формата на кукички по краката си, но всъщност се оказва, че тези власинки произвеждат нещо като лепило от захари и мазнини.
За да не залепнат завинаги за тавана ви, мухите разчитат на няколко техники. Всеки крак разполага с двойка щипци, които помагат за отлепянето. Освен това мухата се отблъсква от повърхността и се усуква.
3. Защо хората нямат опашки?
Звучи логично, нали?
Простият отговор е, че просто нямаме нужда от опашка.
Много четириноги използват опашката си за баланс, а някои дори могат с нея да се захващат за клони. Морските животни я използват за изтласкване и маневриране, а конете гонят мухите с нея.
Хората са открили други начини за всичко това, благодарение най-вече на това, че ходим изправени на два крака и ръцете ни са свободни. Интересното е, че ние и повечето примати всъщност започваме живота си с опашка в утробата, но тя бива абсорбирана обратно по време на развитието на зародиша.
2. Защо възрастните хора умират?
Ако като малки сте изгубили баба или дядо, сигурно сте питали родителите си защо се случва това. Доста труден въпрос, не само защото е емоционален.
Учените имат доста добра представа как стареем, но все още не сме напълно сигурни защо това се случва.
Простият отговор е, че всеки път, когато клетките ви се делят, за да регенерират тялото, ДНК в тях се уврежда малко по малко – така нареченото скъсяване на теломерите. Когато клетките с увредена ДНК се делят, те прехвърлят тези увреждания на новите клетки и т.н. Ефектът се натрупа с времето и се изразява под формата на набръчкана кожа, побеляла коса и отслабена имунна система.
Хората всъщност не умират от старост, а от заболяванията, идващи в резултат на дегенерацията на клетките им.
1. Имат ли китовете пъпове?
Да, имат.
Всички плацентни животни, които раждат, имат пъп. Това се отнася за почти всички бозайници. Изключение правят двуутробните като кенгуруто и еднопроходните като птицечовката, която снася яйца.
Интересното е, че докато хората се раждат с главата напред, китовете и други морски бозайници се раждат наобратно, за да не се удави бебето.
Ние хората винаги сме се гордеели с изключителния си мозък. Винаги, когато видим снимка или графика на човешки мозък ни обзема едно трудно описуемо вдъхновение.
Макар че мозъкът е именно органът, в който се крие нашата същност и който е двигател на всичките ни мисловни процеси, той крие ужасно много мистерии – например защо мозъкът ни изглежда точно по този начин? Той видимо се състои от две напълно симетрични половини, но какъв е смисълът от това?
Наистина ли едната половина отговаря за аналитичните ни способности, а другата – за артистичните и творческите ни изблици? На тези въпроси търси отговор известният научен популяризатор и автор на научна и научно-популярна литература Карл Цимър (Carl Zimmer):
Няма нищо по-вдъхновяващо и нищо способно да измени възприятията ти толкова, колкото това да държиш човешки мозък в ръцете си. Открих това скоро на един урок по дисекция на мозък, воден от Ван-Пол Вонсател (Jean-Paul Vonsattel), невропатолог към Университета в Колумбия. Тези уроци се водят всеки месец в тъмна стая без прозорци, разположена дълбоко във вътрешността на Университетския Колеж за лекари и хирурзи. В деня, когато бях там, в стаята имаше 6 мозъка поставени върху една маса. Вонсател започна урока като ги подаваше наоколо, за да може студентите медици да ги разгледат по-отблизо. В крайна сметка един мозък достигна и до мен. Докато го държах в ръцете си бях много озадачен от огледалната му симетрия. Изглеждаше сякаш някой е залепил два по-малки мозъка заедно, за да получи един по-голям.
Тогава Вонсател ни показа колко крехка е тази връзка. Той взе един от мозъците и използва нож, за да раздели двете полукълба. Той го преряза бързо през мазолестото тяло (corpus callosum) – плосък сплит от нервни влакна, който свързва двете половини. Полукълбата просто се разтвориха, отделяйки се една от друга – две идентични плътни туфи съставени от милиарди неврони.
Гъстия сплит от нервни влакна свързващ двете полукълба на мозъка ни се нарича corpus callosum или мазолесто тяло. Тази структура позволява интегрирането на информацията обработена във всяка от двете половини на мозъка. Трилионите магистрали от данни на мазолестото тяло показват колко интензивна комуникация протича между двете хемисфери на мозъка.
Понякога на хирурзите се налага да извършват дори още по-крайни форми на пререз в мозъка на пациент. Някое дете може да страда от толкова тежка форма на епилепсия, че единственият начин, който лекарите могат да предложат, за да се облекчи състоянието му е да се отвори черепната му кутия и да се отстрани цялото полукълбо, от което произхождат пристъпите. Съвсем скоро след операцията, празното място се запълва с цереброспинална течност. На детето може да му отнеме цяла година на активна физиотерапия, за да се възстанови от загубата на едното си полукълбо, но самият факт, че пациентите изобщо се възстановяват е изумителен, като се вземе предвид, че след операцията те разполагат само с половин мозък. Това те кара да се замислиш за какво са ни притрябвали две полукълба поначало.
Скенер на пациент с тежка форма на епилепсия, на който почти изцяло е премахнато едното мозъчно полукълбо. Снимка: Sean M. Lew (Hemispherectomy in the treatment of seizures: a review)
Всъшност, учените са прекарали доста време разсъждавайки над този въпрос и най-добрият отговор, до който успели да достигнат бил пряко свързан с формата и еволюционната история на нашите тела. Съвсем рано в нашето развитие като емрбиони, хората придобиват двойната (ляво-дясна) симетрия, която в крайна сметка води до формирането на двете ни очи, двата ни крака и изобщо всички чифтни структури в телата ни. Всички гръбначни животни са симетрични по абсолютно същия начин, както пеперудите, скорпионите и голяма част от другите безгръбначни. Тази ляво-дясна структура най-вероятно е наследена от общ предшественик на всички билатерално-симетрични животни, животно което най-вероятно е живяло преди повече от 570 милиона години.
Съществуват съществени предимства за оцеляването, които осигурява ляво-дясната симетрия. С мускули и крайници от двете страни на тялото, животните могат да се движат по-бързо и по-ефективно. Веднъж установена симетрията имала мощен ефект върху развитието на органите. Например очите и антените се развили на двойки от ляво и дясно. Когато първите риби започнали да развиват сложен мозък, той също се развил според правилата на двойната симетрия. Човешкият мозък е много различен от мозъка на миногата, но и при двата вида неокортекса – най-външния слой на мозъка – е разделен на две огледални полукълба.
Разбира се, нашите тела не са напълно симетрични (сърцето е по-силно развито от ляво, поради което единия лоб на белия дроб е по-малък от другия, апендисита е от дясно и др.); същото важи и за нашите мозъци. Някой участъци са малко по-големи от едната страна в сравнение със същите от другата, а тези различия обуславят и дисбаланса във функционирането на човешкия мозък Повечето хора, например, им е по-удобно да използват дясната си ръка пред лявата. В средата на XIX век, френския лекар и учен Пол Брока (Paul Broca) открил участък в лявата част на мозъка, който е жизненоважен за езика; поражения в полето на Брока, както бил наречен той, прави хората неспособни да говорят. Оказало се, че същият участък от дясната страна не е толкова важен. Друг участък в долната задна част на мозъка е изключително важен при разпознаването на човешки лица. Дясната част на тази зона, известна като facial fusiform area, извършва основната работа при разпознаването. Всъщност ако хората видят лице само през лявото си око (сигналите от което се проектират върху дясното полукълбо) те ще го разпознаят по-ефективно, отколкото ако използват само дясното си око.
Такива открития спомогнали за превръщането на двете полукълба в популярен мит. Хората били означавани като “десни мозъци” ако могат да рисуват и “леви мозъци” ако притежават аналитичен начин на мислене. Учените пък изказали някой доста смели предположения за функцията на полукълбата. През 90те години на XX век психолога Майкъл Корбалис (Michael Corballis) от Университета на Оукланд в Нова Зеландия заявил, че асиметрията в мозъка, известна като латерализация е била една от ключовите стъпки в еволюцията на нашия вид, давайки ни преимуществата на езика и допълнителни умствени способности, които липсват при другите животни.
Днес Корбалис открито признава, че не е бил прав. Латерализираният мозък съвсем не е характерен само за хората. Папагалите предпочитат да хващат неща със своя ляв крак, а за полярните мечки е известно, че са единствения вид бозайник, при който всички екземпляри са леворъки. Жабите обикновено атакуват други жаби от дясно, но при ловуване на плячка подхождат предимно от ляво. Зебровите рибки предпочитат да гледат нови неща със своето дясно око и познати неща със своето ляво. Това се среща дори при безгръбначните. Пинар Лецкус (Pinar Letzkus), учен от Националния Австралийски Университет, изследващ зрението, конструирал интересен експеримент. Той дресирал пчели като ги награждавал със захар винаги, когато разпъвали хобота си при вида на жълт квадрат върху компютърен екран. Тогава той изработил миниатюрни превръзки за очи и ги поставил на нови субекти. Пчели, при които било покрито лявото око се научавали почти толкова бързо, колкото и пчели без превръзка. Екземплярите с покрито дясно око обаче се справяли доста по-зле.
Това означава, че нарушената симетрия в нервната система може би е толкова стара, колкото и самата симетрия. Ако е така това представлява една доста древна загадка. Да бъдеш по-развит от едната страна изглежда като сериозно неудобство. Жаба, която отскача на ляво всеки път, когато е била стресната от хищник, например, би била лесна плячка за нападател, който може да предвиди в коя посока ще отиде. Всичко това важи и за всеки друг подобен вроден поведенчески дисбаланс. Много учени са провели експерименти, за да открият предимствата, които биха компенсирали това.
Според една от хипотезите латерализираният мозък е по-мощен от такъв, който работи на огледален принцип. Вместо две еднакви части от мозъка да извършват сходни задачи, едната може да поеме належащата задача, освобождайки другата да върши нещо друго по същото време. Лесли Роджърс (Lesley Rogers), биолог към University of New England в Австралия е изпробвала тази хипотеза върху пилета. Птиците използват своето ляво полукълбо, за да кълват зрънца и своето дясно полукълбо, за да долавят хищници. Някои пилета имат по-латерализиран мозък от други, а има и много прост начин подобен ефект да се постигне у всяко пиле: Просто го осветете, докато е все още в яйцето си. Кокошите ембриони обикновено се развиват с лявото си око насочено навътре и дясното навън. Стимулацията на светлината върху дясното око повлиява развитието на лявото полукълбо на мозъка, но не и на дясното.
Роджърс и колегите ѝ пробрали 27 пилета, които били изложени на светлина и 24, които не били. Всеки ден учените поставяли пилетата в специална кутия със зрънца и камъчета разпилени по пода, като междувременно те разсейвали птиците, като движели над тях специално изрязани фигури със силует на ястреб. Те наблюдавали с каква скорост успявали да различат семенцата от камъчетата. Изложените на светлина пилета се научавали да извършват това много по-добре. Роджърс заключила, че латерализираните мозъци позволяват на пилетата да извършват няколко задачи едновременно по-ефективно, като всяко око извършвало различна дейност.
Дейвид Старк (David Stark) от Harvard Medical School открил допълнителни факти около латерализацията при своето изследване на 112 различни зони от мозъците на доброволци. Той и неговите колеги открили, че предните части на мозъка като цяло са по-слабо синхронизирани между двете хемисфери всравнение с частите лежащи по-назад. Може би не е съвпадение, че високосинхронизираните задни части отговарят за основни функции, каквото е зрението например. За да наблюдаваш света е много по-добре да имаш синхронизирано зрение. За сметка на това с помощта на върха на полукълбата ние преплитаме множество потоци от мисли в едно, за да произведем сложни дългосрочни планове за бъдещето. Определено има смисъл тези части от мозъка да са по-свободни да се разминават във работата си от техните партньори в срещуположното полукълбо.
Без значение колко латерализиран може да стане мозъка, двете части все пак работят заедно. Общоприетото схващане за ляв и десен мозък не отразява техните сложни и прецизни работни взаимоотношения. Лявото полукълбо например е специализирано в долавянето на звуците, които оформят думите и в обработването на синтаксиса им, но то няма монопол над обработването на речта. Дясното полукълбо пък от своя страна е по-чувствително на емоционалния аспект на речта, долавяйки звученето и ритъма на речта, което се носи в интонацията и ударенията. Като добре сработен екип, всяко от двете полукълба свършва своята част от работата, а информацията получена от тях в крайна сметка се вплита в едно цяло.
Такива представи за мозъка (при които определено полукълбо отговаря за определи качества и наклонности) са цялостно некоректни и са по-скоро продукт на склонността на човек да свръхопростява всичко, което е отвъд способността му да го разбере напълно. Нашите качества и способности са това което изплува на повърхността, но то винаги е продукт на активната колаборация и на двете мозъчни полукълба. Изглежда, че мозъка и тайните на съзнанието винаги ще останат отвъд прага на нашето разбиране.
Неврофизиолозите знаят, че полукълбата работят заедно и че извършват това като общуват посредством corpus callosum. Но как точно полукълбата работят заедно не е съвсем ясно. Може би чифтните участъци редуват своята активност. Това е известно за някои животни. Например делфините използват тази стратегия, за да спят и плуват едновременно. Едното полукълбо остава активно с часове, след което постепенно заспива, докато другото поема контрола. Мозъците на птиците също превключват по подобен начин. За да пее, пойната птичка издува и разпуска обема на дробовете си. Двете полукълба на птичия мозък се редуват при това кой да контролира песента, като всяко доминира в продължение само на около стотна от секундата
Сложните взаимоотношения между двете полукълба прави още по-забележителен факта, че човек може да оцелее само с едно – факт който показва, че мозъкът е много по-пластичен, отколкото сме си мислели преди. Когато дадено полукълбо е принудено вече да се оправя само то може да се пренастрои така, че да се справя с всички задачите, с които би се справил и цял мозък. Всъщност двете полукълба могат да причинят повече неприятности от едно, ако не могат да общуват нормално помежду си. Неврофизиолозите свързват някои психиатрични заболявания, включително дислексия и Алцхаймер в нарушаване на ляво-дясната комуникация в мозъка. На повишена автономност при функционирането на отделните полукълба пък се дължат голяма част от случаите на шизофрения.
Двете части на мозъка може и да са наследство, което сме приели от нашите подобни на червеи предшественици, но в наши дни техният деликатен баланс между симетрия и специализация е залегнал в същността на човешката природа.
Д-р Салваторе Серчио от New England Aquarium и океанографския институт WHOI и международен екип морски биолози публикуваха снимки и подробно описание на ивичестия кит джудже – един от най-редките и непознати видове китове в света.
Така нареченият кит на Омура (кръстен на японския изследовател на китове Хидео Омура) достига до 10-11 метра дължина и обитава крайбрежните води на Мадагаскар. Все още не е известно колко е голяма популацията му, но досега са каталогизирани 25 екземпляра.
Това са първите кадри на кит от този вид в дивата природата.
Нола, един от последните 4 судански бели носорога на планетата, е починал в неделя. Тъжната новина идва от Зоопарка в Сан Диего, дом на Нола от 1989г. Тя е била на 41 години, което е преклонна възраст за вида.
Възрастният носорог е страдал от бактериална инфекция и други здравословни проблеми, свързани с възрастта. След като състоянието й се е влошило значително, екипът, който се е грижил за нея в зоопарка, е взел решението да приложи евтаназия, за да спести мъките на животното.
Нола е била единственият судански бял носорог в Северна Америка. Останалите три са под 24-часово наблюдение и въоръжена охрана в Кения.
Някога хиляди на брой в Уганда, Южен Судан, Централноафриканската република и Конго, суданските бели носорози са избити почти до последния индивид от бракониери през 70-те и 80-те години, когато оцеляват едва 15.
Единственият мъжки судански бял носорог, Судан, за когото ви разказахме преди време, е последната надежда за спасяването на вида, но той също е доста възрастен и всички досегашни опити са били неуспешни.
Вярно е, че историята е белязана от непрестанни войни, трагедии и драматични събития, но поглеждайки към миналото можем да видим много повече. Това са снимки на малките и не толкова малки неща, които до някаква степен са оформили света, какъвто го познаваме днес.
1. Разопаковането на Статуята на свободата, 1885г
2. Пушка за лов на патици, началото на 20-и век
3. Ърнест Хемингуей на бар
4. Уилям Харли и Артър Дейвидсън, основателите на Harley Davidson Motorcycle Company
5. Използване на мечка за лекуване на болки в гърба. Румъния, 1946г
6. Тестване на ръгби каска, 1912г
7. Последната снимка на тасманийски вълк, 1933г
8. Поставяне на нов световен рекорд за скорост, 1948г
9. Моделите, използвани от Грант Ууд за неговата известна картина „Американска готика“
10. Полярният изследовател Петер Фрейхен със съпругата си, 1947г
11. Войник споделя храната си с коза. Битката за Сайпан, 1944г
12. Пилот се опитва да запали спрелия двигател на самолета си по време на полет
13. Различни класи, 1937г
14. Най-големият кон в света, 1928г
15. Аугуст Ландмесер, чиято съпруга е бил еврейка, отказва да поздрави Хитлер. Хамбург, 1936г
16. Първото селфи, 1920г
17. Здравият печат на гробницата на Тутанкамон, 1922г
18. Трагедията с Хинденбург, 6 май 1937г
19. Изучаване на ефектите на безтегловност върху животни на 7600м височина, 1958г
20. Майка и син наблюдават облак гъба след ядрен взрив, Лас Вегас, 1953г
20. Офицерите на Хитлер празнуват Коледа, 1941г
21. Истинските Мечо Пух и Кристофър Робин, 1927г
22. Първата сутрин, след като Швеция преминава от шофиране в лявото към шофиране в дясното платно, 1967г
23. Последната снимка на Титаник, преди да потъне през април 1912г
24. Последните затворници от Алкатраз го напускат, 1963г
Космосът е колкото необятен, толкова и страхотен. Истинското му величие може да е трудно за осмисляне, дори от един астрофизик. Може би затова често прибягваме до опростени обяснения и графики, когато говорим за него. И може би затова повечето ни представи за космоса са напълно погрешни.
1. Нашата перспектива е доста изкривена
Повечето от нас си представят нещо като изображението по-горе, когато говорим за слънчевата ни система. Досещате ли се какво не е наред в него? Абсолютно всичко.
Първо, Земята е много, много, много малка. Ама изключително миниатюрна. Ето как изглежда в мащаб:
Виждате ли я? Не, разбира се. На тази графика е просто един син пиксе. Ако говорим в числа, Земята се побира почти 110 пъти в диаметъра на Слънцето.
Второ, повечето класически графики представят орбитите като идеални кръгове, а планетите обикалят доста близо една до друга, разпределени доста приятно и симетрично. В действителност орбитите с доста голяма каша от елипси и са доста далеч една от друга.
2. Опашката на кометата всъщност не е опашка
Гледайки тази снимка, в коя посока лети кометата?
Към долният десен ъгъл на снимката? Грешка. Кометите всъщност са гигантски парчета лед и други елементи. Светлините, опашката и всичко впечатляващо при тях се дължи на магията на Слънцето,
Когато кометата се приближи до Слънцето, то започва да я нагрява толкова силно, че част от леда директно се изпарява и се смесва с частиците прах около кометата. Така се получават опашките (защото са две). Едната от тях е плазма от йонизирани газове, а другата е просто прах.
Плазмената опашка се образува, когато слънчевият вятър йонизира газовете около кометата и сочи в противоположна на Слънцето посока. Прашната опашка се извива към орбиталния път на кометата, но също така се поддава на слънчевата радиация и също бяга от Слънцето.
3. Плутон всъщност е червена
Плутон обикновено ни е представяна като ледена, сива планета-джудже. Тя се намира най-далеч от Слънцето, така че това не е изненадващо, нали?
В действителност обаче Плутон изглежда като на горната снимка и повече прилича на Марс.
4. Дължината на деня на различните планети бяга от логиката
Като изключим Плутон, коя планета от нашата слънчева система има най-кратък ден? А най-дълъг? Здравият разум ни диктува, че денят е най-кратък на Меркурий, понеже е най-малката планета, а най-дълъг е на Юпитер. Само че това не е така.
Скоростта на въртене на една планета се определя по време на нейното формиране и няма нищо общо с размера или състава й. Когато звездата се образува, тя създава въртящ се диск, около който материята се превръща в планети.
Първоначално тези прото планети се въртят със същата скорост като диска, но си взаимодействат с други материали и това променя скоростта им докато не навлязат в безопасна орбита. От този момент вече се въртят с постоянна скорост.
5. Почти всяко нещо може да е луна
Традиционното определение за луна е… ами Луната – по-малко небесно тяло, обикалящо около планета. Когато намесим мащаба обаче, става ясно, че доста луни не са незначителни парчета скали, а едва ли не цели планети.
Ганимед, спътник на Юпитер, лесно може да се мери с Меркурий и Марс например.
Освен това, не всяка луна си има планета, около която да обикаля. Знаем за десетки астероиди с малки луни около тях.
6. Слънчевата система е много по-голяма, отколкото си мислим
Къде е границата на нашата слънчева система? Плутон може би? Истинска планета или не, на 7 милиарда километра от Слънцето, това е най-далечното нещо и би трябвало орбитата му да чертае границата на нашето космическо кътче във вселената.
Не. Изобщо даже.
За да открием границата на слънчевата система, първо трябва да си зададем нелепия въпрос: Какво е Слънцето?
Звезда. Но какво още? Въпросът е напълно сериозен. Звездата представлява поредица от газови експлозии, толкова горещи и компресирани, че големите запаси от водород постоянно захранват ядрени реакции.
Графика: wikipedia.org
Когато говорим за огромна топка от ядрени експлозии, трябва да знаем, че влиянието й се простира много по-далеч от това, което виждаме в небето. Слънчевият вятър непрестанно се носи във всички посоки, пръскайки плазма и частици в космоса с умопомрачителни скорости. За всичко има причина. Това ни предпазва от междузвездната среда – материята, заемаща пространството между звездните системи в галактиката.
Слънчевият вятър избутва тази материя и създава огромна шокова вълна. Постепенно той отслабва, достигайки до скорост по-малка от тази на звука. Тази граница е синият балон от графиката и се намира на около 94 астрономически единици (по изчисления на Вояджър 1). Но това не е крайната точка на ефекта на Слънцето – просто началото на следващата фаза, наречена хелиобвивка. Тук слънчевият вятър напредва по-бавно, но все още успява да отблъсква междузвездната материя.
И накрая стигаме до хелиопаузата, където силите на слънчевия вятър и междузвездната материя се изравняват. Там е краят на нашата слънчева система. Знаем, че се намира на поне 121 астрономически единици от Слънцето – три пъти по-далеч от Плутон.
Тази уникална скулптура от Джеймс Доран-Уеб се намира в красивата градина на хотел Монтебело във Филипините.
В своята Фейсбук страница Джеймс обяснява, че конят тежи само 600кг и се държи на стоманена структура, минаваща от ушите през цялото му тяло. Клоните и съчките пък са събрани от околността.
Светът се променя, но не винаги към по-добро. Проект Repeat Photography проследява стопяването на ледниците в национален парк Глейшер в Монтана и Аляска с цел да се определи скоростта на климатичните промени. Това става чрез заснемането на ледник от същото място, откъдето преди години му е направена друга снимка. Преди снимките са правени през 5 или 10 години, но ледовете се топят толкова бързо, че трябва да бъдат снимани все по-често.
През 19-и век национален парк Глейшер е бил покрит от около 150 ледника, но днес са останали само 25. Изчезващия лед застрашава и дивите животни, които не са свикнали с живота при по-топъл климат. Водните насекоми вече изчезват, а влиянието върху птиците и бозайниците все още не е оценено.
През Втората световна война генерал Дитрих фон Холтиц не се е подчинил на пряката заповед на Хитлер да изравни със земята Париж. През 1944г фон Холтиц е командващ офицер на парижката крепост, когато получава следната заповед от фюрера: „Градът не бива да попада в ръцете на врага, освен ако не е в руини.“ На 20 август генералът прекратява съпротивата срещу въстанието на французите, а няколко дни по-късно се предава заедно със 17 000 от своите хора. Той отказва да изпълни заповедта на Хитлер и Париж остава на практика непокътнат, за което е наречен Спасителят на Париж. Удостоен е с рицарско звание на френския почетен легион. Фон Холтиц е спорна историческа личност и докато едни го приемат за хуманист и герой, други твърдят, че е бил верен на Хитлер докрай и, ако е спрял да убива французи, то е било само, защото вече не е имал тази възможност. Факт е обаче, че докато лежи в британски затвор, където затворниците са тайно подслушвани, фон Холтиц е записан как се разкайва за „изпълнението на най-трудната заповед в живота му – ликвидиренето на евреите“. Той споделя как се срамува от себе си, че е подвел войниците си да повярват на нацистите и поема цялата вина за това.
При вълците в дивата природа всъщност няма алфа мъжки и женски. Това схващане е популяризирано през 1947г от Рудолф Шенкел, но е погрешно. Всъщност глутниците вълци обикновено са семейства, състоящи се от двойка и тяхното поколение от предишните 1 до 3 години.
